Петият етаж

Удс отмести кърпата и внимателно опипа лицето си. После върна леда на мястото му и опря глава на възглавничката. Включих радиото. Миг по-късно Удс възвърна словоохотливостта си.

— Кой те е учил да се биеш, Кели? — попита той.

— Ние с теб не сме се били.

— Как така?

— Ти се би. Аз не съм те ударил нито веднъж.

— Това имам предвид. Нарита ми задника, без дори да ме удариш. Това означава, че знаеш да се биеш. Къде си се учил?

— Тук-там — промърморих. — Докато растях.

— За удоволствие?

— Никога не съм се бил за удоволствие. Това е работа, стига да знаеш как да я вършиш. Гадна работа, която не се върши даром.

— Какво означава това?

— Означава, че се върши срещу заплащане.

— Значи си професионалист?

Хвърлих поглед към част от физиономията си, отразена от страничното огледало.

— Бях.

— Което означава, че не съм имал никакъв шанс.

Погледнах го и свих рамене.

— Боят е като всяка друга работа. Изправиш ли се срещу професионалист, със сигурност ще загубиш. Е, може и да извадиш късмет, но по-вероятно е да ти счупят главата.

Свих пръстите си в юмрук, после ги отпуснах и хванах волана.

— Поуката от тая история е само една: опознай човека, с когото искаш да се биеш. И не вдигай ръка, преди да си убеден, че ще стигнеш докрай.

Удс не каза нищо и това беше добре дошло за мен. Завъртях копчето на радиото. По И Ес Пи Ен течеше предаването „Майк и Майк“. Водещите обясняваха, че извън ефир се карат като възрастна семейна двойка. Но и в ефир се караха по същия начин, при това в продължение на доста време. Чаках да заговорят за спорт. Дори бегло и между другото. Погледнах към Удс.

— Това да ти прилича на спортна радиостанция?

Той не отговори. След няколко минути се отказах и изключих радиото. Запалих мотора и Удс проговори.

— Какво по-точно откри, Кели?

Изгасих мотора.

— За какво?

Почистено, лицето му изглеждаше по-добре. Сложи една лепенка в основата на носа си и я притисна с пръст.

— За оная работа на Хъдсън Стрийт. За която вчера си говорихме в офиса. Какво откри?

Гласът му омекна, но заплашителната нотка остана. Рогоносецът изчезна, отстъпвайки място на кметския „уреждач“. Вече плуваше в свои води. Водите на чикагската политика. Лостовете на властта, на прикритостта, блъфовете и измамите. Това беше добре. Защото до този момент разследването на смъртта на Брайънт не ме беше довело доникъде. Трябваше ми човек с опит, който можеше да превърне центовете в джоба ми в солидна пачка. И едновременно с това да е достатъчно уплашен, за да проговори.

— Знам всичко за големия пожар — рекох. — Подпалил го е прапрадядото на кмета, помагал му е собственикът на „Чикаго Таймс“.

Удс се прозя на новината, протегна ръце и изпука с кокалчетата на пръстите си. После завъртя врат наляво-надясно, за да намести прешлените си.

— Доста добър сценарий за филм, Кели — промърмори той. — Имаш ли доказателства?