Чуждо влияние

Мелиса се взира в тавана известно време, после усещам как веждите й се вдигат.

— А, да. Май си тръгна със Саманта Филипс. Добре се беше наквасила и той я качи да я закара… нищо че самият той беше много зле. — Тук тя бърза да добави: — Можех и аз да ги закарам, ама нямаше място в колата.

— Саманта Филипс — повтаря полицай Тийън, вади тетрадка и химикал от джоба на сакото си и записва името.

— Да, господине. Всъщност тя е в часа на госпожа Уингър в момента, ако искате да говорите с нея.

Полицай Тийън затваря рязко тетрадката и я връща в джоба си.

— Определено искам. Дай да те изпратя до стаята. — Той натиска някакво копче на телефона си, спира записа и прибира и него.

Отварям очи и скачам на крака, преди още да съм се ориентирала в новата обстановка. Трябва да се върна в стаята и да предупредя Саманта. Знам, че няма да спомене за малката ни шега, но пък ще се получи крайно неприятно, ако Тийън реши, че тя е последното момиче, с което е излизал Скоч.

Някак успявам да се върна в стаята преди полицая и Мелиса. Саманта се ококорва, когато се втурвам вътре. Всички вдигат очи — включително госпожа Уингър, но когато виждат, че съм само аз, а не Тийън, загубват интерес.

Мушвам се обратно на мястото си до Саманта и се накланям към нея.

— Чух полицаят да разпитва Мелиса. Каза му, че Скоч те е качил в колата в четвъртък. Сега ще иска да говори с теб — прошепвам едва чуто.

— О, това вече е върхът — измърморва Саманта.

Вратата се отваря и Мелиса влиза. Без да поглежда към Саманта, тя си сяда на мястото. Полицай Тийън се запътва към бюрото на учителката и й шепне нещо. Тя посочва Сам и очите му се вдигат в същата посока.

— Саманта? — повиква я госпожа Уингър. — Би ли дошла за минутка?

Тя става и тръгва напред, като не пропуска да ми хвърли мрачен поглед през рамо. Изслушва обясненията на Тийън и излиза след него от стаята.

Останалата част от часа сякаш трае вечно. Взирам се в тетрадката на Саманта, в която е надраскала нещо напълно нечетливо за „Младият стопанин Браун“. Рисувам драскулки в полето и броя секундите.

След цяла вечност бие звънецът. Всички си събират нещата и тръгват към вратата. Чувам някой да разсъждава на висок глас защо ли ченгето толкова се бави със Саманта.

Някакъв писък прекъсва мислите ми.

Мелиса Ейбрахам. Стиска чантата си, а на лицето й е изписана паника.

— Госпожо Уингър! Госпожо Уингър!

Учителката бърза към нея.

— Какво има, Мелиса?

— Някой ми е откраднал ключодържателя.

По дяволите.

— Какво? Сигурна ли си? Може да е паднал. Как изглежда? — Госпожа Уингър се навежда и оглежда килима.

— С формата на сърчице. Татко ми го подари за шестнайсетия рожден ден заедно с ключовете от колата.

Дискретно измъквам верижката и я подхвърлям на килима няколко метра встрани. Госпожа Уингър продължава да търси и бавно се приближава към мен.