Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
— Привет — казах. — Аз съм Луси Картър, сестрата на Джейсън.
Той ме измери с присвити очи.
— Личи си — каза. — По веждите. — После се усмихна. — Не го казвай на брат си, но повече отиват на момиче. Между другото, аз съм Крис.
Разсмях се.
— Няма да му казвам — отвърнах. — Приятно ми е да се запознаем.
Крис мина от другата страна на масата и взе да затяга капачката на бутилка кислородна вода.
— Явно никой не се интересува от моя експеримент. Мислех, че ще е яко да покажа на малчуганите нещо, което могат да направят у дома, но те, изглежда, предпочитат опитите без кухненски продукти. Май не съм много наясно с децата.
Изглеждаше на моята възраст. Най-много година по-голям. Предположих, че вероятно няма деца — нито племенници и племеннички.
— На мен ми е интересно — казах. — Любопитна съм да видя тая пяна.
Той ме погледна.
— Наистина ли? — попита. — Честно?
— Определено — отговорих. Но още докато го казвах, се запитах дали всъщност не флиртувам с него. Или двамата просто си приказвахме? Диамантът на безименния ми пръст внезапно натежа.
— Е, щом е така — каза Крис, развъртайки отново капачката. — Веднага ще получите малко пяна.
Докато наливаше съставките в стъкленицата, Крис взе да ме разпитва: къде живея, какво работя, как съм се озовала в Ню Джърси точно на този ден. Забелязах, че в отговорите си нито веднъж не споменах Дарън. Знаех, че това не е добре.
— И аз често ходя до Ню Йорк — каза той. — Може следващия път да се видим на питие.
— Ами, аз… — започнах. После просто вдигнах лявата си ръка. — Съжалявам, но съм сгодена.
— О! — възкликна той. — О, извинявай. Нямах намерение…
— Не, не — побързах да го прекъсна. — Честно казано, вината е само моя — аз ти създадох погрешно впечатление.
Крис отново погледна ръката ми, след това насочи вниманието си към съставките пред себе си.
— Искаш ли да добавя още малко мая? — попита.
Усмихнах се, той добави и се получи пяна. По-късно, докато карах зад колата на Ванеса и Джей към тях, все се питах какво би станало, ако не бях сгодена. Дали щях да дам на Крис телефонния си номер? Дали двамата щяхме да се видим на по питие? Дали щях да усетя нещо ново и вълшебно в целувката му?
Дарън се появи в живота ми много скоро след теб и това ме накара да забравя, че на света има и други мъже. Огромно количество мъже. Мислите ми се върнаха към нашия разговор с Кейт за Лиз и нейните огнени метафори. Ами, ако твърде прибързано бях отрязала всички останали възможности? Дали не трябваше да потърся някоя клада или фойерверк, или както там ги наричаше Лиз?
Но като се прибрах, Дарън вече ме чакаше с подаръци от Монреал, двамата си приготвихме спагети „Карбонара", разходихме Ани, смяхме се на безумията, които момчетата бяха сътворили на ергенското парти, и аз си помислих: „Ето това е. Това е, което искам". Но все пак понякога се сещам за оня ден в лабораторията и се питам дали тогава стомахът не ми подсказа нещо, което нито разумът, нито сърцето искаха да признаят. И дали двамата с теб щяхме да сме тук сега, ако го бях послушала?
XLVI
КАЗВАТ, ЧЕ Е НА КЪСМЕТ, АКО НА СВАТБАТА ВАЛИ. Предполагам, някой си го е измислил, за да успокои младоженките, когато се събудят в сватбения си ден и видят мрачното облачно небе.
Точно така изглеждаше нашият сватбен ден, моят и на Дарън. Слънцето се силеше да пробие облаците, но така и не успяваше. Оженихме се шест месеца след като Дарън ми предложи — в почивните дни за Деня на благодарността през 2006 г. Той каза, че не може да чака нито миг повече да стане мой съпруг, а аз бях така завладяна от романтиката, че приех от все сърце. Тогава бях на двадесет и шест. Дарън — на трийсет и една. Освен трите сестри на Дарън и моята снаха Ванеса, имахме още три шаферки: Кейт, Алексис и Джулия.
Накарах всички момичета да се облекат в жълто, защото този цвят ми изглеждаше щастлив, а ние с Дарън искахме на нашата сватба всичко да излъчва щастие. Също като нас. Никой друг не ме е разсмивал така, както Дарън умееше. Никой не беше способен като него да превърне един буреносен облачен ден в слънчево и ясносиньо небе. Може би затова беше съвсем подходящо на сватбения ни ден да е облачно — фактът, че се омъжвах за Дарън, го правеше слънчев. Заради него бъдещето изглеждаше слънчево.
Дори букетът ми беше от слънчогледи — знам, не беше много изтънчено. Постнах снимки във фейсбук — толкова много хора го правят — така че сигурно знаеш за слънчогледите. Теб обаче не те поканих. Не ми се виждаше редно. Освен това тая година изобщо не те бях виждала. Пратих ти имейл за годежа, но ти си замълча, дори не каза кога пак ще си в Ню Йорк. Аз обаче те видях на една от снимките в профила на Адам във фейсбук — бяхте ти, той, Джъстин и Скот, а отдолу имаше надпис: „Момчетата пак са в града!". Усетих пронизваща болка при вида на тая снимка, но помня как тогава си помислих, че е по-добре, дето не сме се срещнали, и просто сме се измъкнали тихомълком от живота на другия.