Светлината, която изгубихме

Въздъхнах.

— Свободна съм. Какво има? — попитах.

Представих си как Джей почесва наболата си брада в другия край на линията.

— Ами… тогава ще ми направиш ли една огромна услуга? Джей не беше от хората, които искат услуги. Почти никога не се случваше. И самият факт, че сега го правеше, леко ме напрегна.

— На теб, Джей? — казах. — Разбира се. За какво става дума?

— Ще дойдеш ли в лабораторията за Деня на семейството? Ванеса също ще дойде, естествено, но. ще има много деца. Ние всъщност не сме говорили с теб — с Ванеса работим по въпроса. Повече от година. Мисля, че ще й бъде по-леко, ако и ти си с нас. Е, идваш ли?

Ето това му харесвам на брат ми: когато най-после се реши да поиска услуга, тя не беше за него самия. Молеше заради Ванеса.

— Разбира се — отвърнах.

Така че отидох в Ню Джърси и посветих целия неделен следобед на обиколка из лабораторията, където Джей и останалите изследователи демонстрираха разни научни експерименти пред децата. Ясно беше, че Денят на семейството всъщност тук е Ден на децата, замислен вероятно да ги спечели за науката и да им даде шанс да видят работното място на своите родители, което обикновено е непристъпна територия. Не мога да кажа със сигурност дали това беше истинската цел, но като отидох, веднага проумях колко мъчително би било за жена, която се опитва да забременее, да го изтърпи сама.

Нямах представа дали Ванеса знае, че съм посветена в проблема, затова изобщо не отворих дума за деца пред нея. Но докато двете стояхме най-отзад в групата дечурлига от началното училище, захласнати в реакцията часовник — любимата на Джей, при която бистра смес първо става оранжева, после черна — Ванеса се обърна към мен.

— Престанах да се разхождам в парка — каза. Погледнах я.

— Наистина? — попитах. Тя кимна.

— Мъчително ми е да гледам детските колички и площадките за игра.

— Представям си какво ти е — казах, докато от групата пред нас се изтръгна едно „оооо", когато сместа стана оранжева. — Ходи ли на лекар?

— Преди няколко седмици — отвърна тя, втренчена в химичната реакция, вместо да ме погледне. — В момента съм на медикаменти. Така че да се надяваме.

Хвърлих й бегъл поглед.

— Убедена съм, че ще се получи — казах. — Няма нищо лошо да ти се окаже малко помощ. Много жени са минали през тази процедура и са забременели.

Сместа от реакцията стана черна и Ванеса най-накрая обърна очи към мен.

— Знам — каза. — Просто не съм си представяла, че мога да съм една от тях.

После се извини, че отива до тоалетната, а аз се приближих към масата за следващия експеримент — имаше вид на нещо, което може да направиш и в домашни условия: бутилки с кислородна вода, препарат за миене на съдове и мая. Джей не ми го беше демонстрирал, затова не бях съвсем сигурна какво ще се получи, когато всичко това се смеси. Зяпах съставките, опитвайки се да си представя крайния резултат.

— Пяна — каза някакъв глас.

Обърнах се и видях един от колегите на Джей до мен. Досега не го бях срещала, но той носеше лабораторна престилка и табелка с името.Д-р Кристофър Морган. Висок, също като теб, с къдрава коса, като твоята, но с това приликите свършваха. Имаше тъмни очи, тъмна коса и широк нос, който идеално пасваше на квадратната челюст.