Императрицата на слънцето
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-103-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Императрицата на слънцето». Краткое содержание книги:
— Аз ще… — започна Еверет, но Шарки просто му обърна гръб, извади пушките от кобурите им и напусна пределите на поляната в подвикващите, подсвиркващи, чуруликащи, припяващи горски сенки.
— Сен…
Беше със завързана назад коса и спуснати авиаторски очила. Стиймпънк фънк кралица. Сърцето на Еверет беше разбито още веднъж, когато я погледна, приведена над отворения панел, стройна като хрътка, изпотена, изцапана със смазка, напълно погълната в поправките на нейния кораб, нейния дом. Нейното семейство.
Никога не се бе чувствал по-самотен, дори когато похити Портала на Хайзенберг на Пол Маккейб и отпътува за Земя 3. Там участваше в приключение. Тук оцеляваше. Там разполагаше с план. Тук всичките му планове бяха набучени на клоните на дърветата. И всички го мразеха.
Еверет опита да мисли за хората, които го обичат, за приятелите и семейството си. Замръзна, когато осъзна, че вече не може да си представи лицето на майка си. Виждаше ръцете, дрехите, обувките ѝ, но не и лицето ѝ. Не можеше да си представи и Виктъри-Роуз, нито баба Аджит или многобройните си пенджабски лели и чичовци; едва успяваше да си припомни приятели като Райън и Колет. Единственото останало от Колет бяха обувките „Док Мартен“ и косата — и двете шокиращо розови. Само от няколко седмици беше надалеч от тези хора, но между Еверет и обичаните от него стояха толкова много светове и други хора, толкова много страх, вълнения и странности, че все едно ги гледаше през параван от заскрежено стъкло, който му показваше форми и очертания, но никакви подробности. Лицето, което виждаше ясно, бе това на баща си, в онзи миг на двадесет и втория етаж на небостъргача „Тайрон тауър“, когато Шарлът Вилие насочи скоковия пистолет към него. Виждаше го прекалено ясно. Сякаш остротата и яркостта на онзи последен негов поглед размиваше всички останали лица.
Никога не се бе чувствал по-самотен.
Не можеше да спре напиращите сълзи. Бяха простото и естествено нещо, но по-скоро би умрял, отколкото да позволи хората, които работеха по двигателя, да го забележат. Той се обърна и побягна към джунглата.
Реката спря Еверет. Дърветата свършиха рязко и брегът се спусна толкова внезапно и стръмно, че се изпързаля надолу между канари и открити корени. Беше позволил на тялото си да го отнесе без каквато и да е съзнателна мисъл. Просто тичаше. Просто прескачаше клони и повалени дървета. Можеше просто да продължи да тича и да тича, докато най-накрая не се изгуби. Тук, на брега на реката, чуваше съвсем слабо звука от електрическите инструменти на ветровиците и работата от повдигащите въжета. Имаше път назад. Винаги имаше път назад.
Над Еверет се извисяваха дървета, по-големи и по-величествени от всяко друго на Земята. Виждаше и небето. Малък водопад между две канари бе изровил вир. Водата му бе дълбока и чиста, прохладна и подканяща. Слънцето и водата докоснаха болката, вината и самотата. Няколко секунди по-късно вече изритваше обувките си и се измъкваше забързано от корабните дрешки. Хвърли се с плисък във вира, отпусна се по гръб. Над гърдите му се надигнаха хладни и дълбоки води. Еверет отдели стъпала от дъното и се задържа изправен с леки движения на ръцете и краката.
Водата го благослови. Беше сам, но не и самотен. Никога дотогава не беше плувал съвсем гол сред природата. Харесваше му чувственото усещане от вода, която докосва всяка част от тялото му. И преди съм плувал така, осъзна той, преди да се родя, гол, във водите на майка ми.
Мисълта беше малко стряскаща.
Еверет направи няколко замаха с ръце до място, където слънчевите лъчи прозираха през покрова от червени листа. Слънцето огря лицето му. Той затвори очи. И ги отвори шокирано.
Слънцето.
Нещо не беше наред със слънцето. Все още го огряваше право в лицето. А не би следвало. Трябваше да се е преместило през небето. Но не беше. Стоеше ниско, по-близо до долния край на пролуката сред клоните, но все така го огряваше право в лицето. Слънцето не се движеше в дъга от изток на запад. Движеше се нагоре и надолу.
Изчисленията му. Беше направил изчисления за скок от една сферична планета до друга сферична планета. Геометрията на този свят…
— Няма начин! — извика Еверет, като се надигна бързо от водата. Разни крилати неща полетяха панически нагоре от околните дървета. — Не! Това е лудост.
Но числата вече протичаха в главата му, свързваха се с други числа, с теории и физични закони, обрисуваха картината на свят, който съответстваше — и това бе единственото обяснение — на наличните факти.