Не пречете на палача

— Сядай — кимна й към едно кресло. — И се постарай да не се учудваш на нищо. Кажи ми, ти вестници поне понякога четеш ли?

— Поне понякога, да — отвърна Настя с усмивка. — Но това „понякога“ се случва извънредно рядко.

— И не, гледаш телевизия?

— Гледам, но също не много често.

— Значи не се интересуваш от политика?

— Ни в най-малка степен — увери началника си тя.

— Това е лошо. Ще се наложи да ти направим политическо ограмотяване.

— Може би не трябва, Виктор Андреевич? — жално рече Настя. — Не обичам такива неща.

— Трябва, момичето ми, иначе нищо няма да разбереш.

— Че толкова ли е сложно? — недоверчиво го погледна тя.

— За мен — не, но за разлика от теб, аз чета вестници. Значи така, Настя. Живеел едно време генерал-лейтенант Булатников, започнал работа в КГБ, престанал да работи пак там, само че наименованието на учреждението било друго. И имал си той особено доверено лице — агент. Павел Дмитриевич Сауляк. През деветдесет и трета година, наскоро след октомврийските събития, генерал-лейтенант Булатников загинал при неизяснени обстоятелства, а не след дълго Павел Сауляк се оказал подсъдим и по най-кратката процедура бил изпратен на топло.

— Нещастен случай? — попита Настя. — Или сам си е виновен.

— Никой не знае, освен самия Павел Дмитриевич — разпери ръце Гордеев. — Но след седмица, на трети февруари, присъдата му изтича и той излиза на свобода. За него това е всичко засега. Нека се върнем към Булатников. Владимир Василевич Булатников е притежавал две неща, които са еднакво важни за нас в този момент. Първо, той е имал репутация на човек, който може извънредно много, прави извънредно много, но пък още повече знае. И второ, имал е ученик, когото грижливо е обучавал много години, издигал го е по служебната стълба, отшлифовал е майсторството му и в крайна сметка го е довел до длъжността на свой собствен заместник. Този човек се казва Минаев — Антон Андреевич Минаев. След смъртта на Булатников на неговото място пристигнал друг човек, който не бил съгласен да има заместник от обкръжението на Булатников, и на Минаев му се наложило да премине на друга служба, но в рамките на същото това ведомство. И тъй като генерал-майор Минаев е от хората, които не забравят за стореното им добро, мисълта за тайнствената гибел на неговия покровител и учител не му давала нито миг покой.