Бавачката на ангели [bg]

Патрик и Мартин не си размениха много реплики по пътя към Вальо. Мисълта за евентуалния палеж беше плашеща и трудно можеше да бъде проумяна. Щом наближиха острова и се вгледаха в идиличната гледка, пожарът им се стори още по-нереален.

– Колко е красиво тук – каза Мартин, докато вървяха нагоре по пътеката, която тръгваше от кея, където Патрик бе завързал моторницата.

– Нали и друг път си идвал тук? – каза Патрик, без да се обръща. – Най-малкото онзи път на Коледа.

Мартин измънка нещо в отговор. Изглежда, не му се искаше да си спомня за онази кошмарна Коледа, когато се бе забъркал в една семейна драма на острова.

Пред тях се ширна голяма поляна и те спряха, за да се огледат.

– Имам много хубави спомени от това място – каза Патрик. – Всяка година идвахме тук от училище, а едно лято бях и на ветроходен лагер. Колко футбол съм играл ей на онази поляна. Както и бренбол2.

– Да, кой не е бил на лагер тук? Странно, че винаги са наричали къщата „детската колония“.

Патрик сви рамене и двамата продължиха напред с бърза крачка.

– Просто е останало от едно време. Накрая мястото е било интернат, но само за кратко. Преди това тук е живял човек на име Фон Шлезингер, но явно хората не са искали да кръстят къщата на него и са продължили да ползват старото име.

– Вярно, онзи лудият, чувал съм за него – каза Мартин и изруга, тъй като един клон го удари по лице. – Кой е сегашният собственик?

– Предполагам, че двойката, която живее там. След случилото се през седемдесет и четвърта за имота се грижеше общината, доколкото знам. Жалко, че къщата е западнала толкова, но изглежда сега са решили да я ремонтират.

Мартин погледна нагоре към къщата, чиято предна стена бе покрита със строително скеле.

– Да, може да стане доста хубаво. Да се надяваме, че огънят не е успял да унищожи твърде много.

Продължиха към каменното стълбище, което водеше до външната врата. Обстановката беше спокойна и няколко души от Доброволния пожарникарски отряд на Фелбака си събираха нещата. С тези дрехи сигурно са плувнали в пот, помисли си Патрик. Горещината вече започваше да става неприятна, въпреки ранния час.

– Здрасти!

Началникът на пожарникарския отряд, Йостен Рунандер, се зададе насреща им и кимна за поздрав. Ръцете му бяха черни от сажди.

– Здрасти, Йостен. Какво се е случило? Аника каза, че подозирате умишлен палеж.

– Да, безспорно изглежда така. Но не сме квалифицирани да отсъдим от чисто техническа гледна точка, така че се надявам Турбьорн да е на път.

– Обадих му се, докато идвахме насам, и той каза, че ще пристигне след... – каза Патрик и погледна ръчния си часовник, преди да продължи: – ...около половин час.

– Добре. Ще надникнете ли вътре през това време? Гледахме да не заличим евентуалните улики. Когато пристигнахме, собственикът вече беше загасил огъня с пожарогасител, така че просто се уверихме, че никъде нищо не тлее. С изключение на това нямаше много какво да направим. Елате да видите.