Обект № 522 [bg]

3

— Откога не сме се виждали…

Джуди Райм седеше в лабораторията. Със сключени ръце, бледа, тя упорито избягваше да гледа другаде освен в очите на криминолога.

Две реакции към физическото му състояние вбесяваха Райм: когато посетителите всячески се мъчеха да се държат, сякаш недъгът му не съществуваше, и когато го смятаха за повод да се представят като негови най-добри приятели, шегуваха се и говореха цинизми, като че ли бяха стари военни другари. Джуди попадаше в първата група, внимателно претегляше думите си, преди да ги изкаже деликатно пред Райм. Все пак тя беше роднина, така да се каже, и той запази търпение, като се опитваше да не поглежда към телефона.

— Да, отдавна — съгласи се той.

Том се занимаваше с подробностите около посрещането на гости — нещо, за което Райм никога не се сещаше. Беше донесъл на Джуди кафе, което сега стоеше недокоснато на масичката пред нея, като театрален реквизит. Райм още веднъж погледна към уискито, но болногледачът се престори, че не забелязва това.

Привлекателната тъмнокоса жена изглеждаше в по-добро здраве и с по-хубава фигура, отколкото при последната им среща — около две години преди нещастния случай с него. Джуди се престраши да погледне лицето на криминолога.

— Съжалявам, че не намерихме време да дойдем. Наистина. Искахме, но не можахме.

Говореше не за роднинско посещение преди инцидента, а за визита на съчувствие след нещастието. Оцелелите от катастрофа умеят да долавят премълчаните думи във всеки разговор, сякаш ги виждат написани.

— Получи ли цветята?

Веднага след злополуката Райм постоянно беше като замаян: от медикаментите, от физическата травма, от психологическата борба с немислимото — фактът, че никога вече няма да е способен да ходи. Не си спомняше да е виждал някакви цветя от тях, но беше сигурен, че са изпратили. Бе получил букети от много хора. Да изпратиш цветя е най-лесното, трудното е да дойдеш лично.

— Да. Благодаря.

Мълчание. Джуди неволно хвърли мълниеносен поглед към краката му. Хората си мислят, че щом не можеш да ходиш, би трябвало нещо да не е наред с крайниците ти. Не, изглеждаха съвсем нормално. Проблемът беше, че не можеше да ги командва.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя.

Райм не знаеше дали е истина или не. Не се беше замислял.

— Чух също, че си се развел.

— Да.

— Съжалявам.

„Защо?" — почуди се той. Но това беше цинична мисъл и той само кимна в знак, че приема съчувствието й.

— Какво прави Блейн?

— Живее в Лонг Айлънд. Омъжи се пак. Не поддържаме връзка. Когато няма деца, обикновено така става.