Без свидетели [bg]

Тогава се случи нещо, което ме наведе на мисълта, че нито Том Галахър, нито Дан Морган обръщаха такова внимание на мача, каквото бях предполагал. На четиринайсетата площадка се отправих към количката, за да взема стика си, и дочух как Галахър говори учудващо трезво на Морган.

– Не бива да отстъпваш, Дани. Онзи нещастник те е притиснал.

– О, стига, Том. Няма да успее така лесно.

– И още как. Казвам ти, копеленцето е велик манипулатор.

– Имам нужда от дело, Том. Добро дело.

– Знам – отвърна Галахър. – Дело, което ще ти донесе много пари.

Галахър не уточни кой е притиснал Морган, но нямаше нужда да го прави. Веднага разбрах, че говори за Пол Бътлър, управляващ партньор в „Бътлър и Менендес“, малката фирма със западналия офис в порутената стара сграда във Финикс, Аризона, адвокатската кантора, заради която бях напуснал Сан Франциско. Как бих могъл да опиша Пол Бътлър? Като нисък, преждевременно оплешивял мъж? С глас, напомнящ на електрическа резачка, и дъх, който ме караше да се усъмня, че използва резачката, за да реже нещо развалено? В онези дни не таях лоши чувства към Пол. Може би по-скоро се страхувах от него, което сега смятам за глупаво. Той беше само три години по-възрастен от мен, но бе станал управляващ партньор във фирмата, което ме караше да изпитвам лек страх. Нямах обаче нищо против него. За разлика от Том Галахър. Той го мразеше и изобщо не се страхуваше.

Малко преди Морган да се върне от Европа, станах свидетел на една много неприятна случка, от която научих някои неща за Пол Бътлър. Онази сутрин стаята за почивка беше пълна с адвокати, които носеха столове от своите кабинети, за да изпият сутрешното си кафе и да прочетат пощата си. Появи се и самият Пол Бътлър. Това беше единственият път, в който го видях в тази стая. Той не беше дошъл заради кафето или пощата, а за да направи едно съобщение.

– Имайте предвид, че Елайас няма да бъде на работа до първи ноември – обяви Пол Бътлър.

Том Галахър, който не бе успял да намери стол, се наведе бавно над ниската масичка за кафе и остави писмата си. Изправи се и прочисти гърлото си.

– Знаеш ли, Пол – започна Том. – Винаги съм се чудел защо говориш за баща си с малкото му име. Защо не казваш „татко“, „баща ми“, „тате“ или нещо подобно?

– Не знам, Том. Винаги съм използвал малкото му име.

– Чудех се дали не си се надявал да забравим факта, че си постъпил на работа като сина на шефа.

Бътлър си свали очилата и се почеса по оплешивяващото теме.

Галахър сложи ръце на бедрата си и се приведе леко напред по начин, който винаги го караше да изглежда като деформиран застаряващ атлет, какъвто всъщност беше, и втренчи изпъкналите си очи в Пол Бътлър. (Тогава предположих, че има проблеми с щитовидната жлеза.)

– Нека те попитам нещо, Пол. Нареди ли на Джоузефин да пренасочва всички разговори на Елайас към твоя телефон, докато той отсъства? – Изскочилите очи на Галахър запулсираха подобно на противопожарен датчик.