Произход. Пустинна клетва [bg]

Всичко се завърна.

Спомних си.

Спомних си мама, скръстила ръце в сумрака, свила устни до побеляване и с пламнали очи. На улицата пред дома ни конят на татко чакаше вързан; пътните торби вече бяха преметнати през седлото и при вида им разбрах новината и прозрението ме удари като юмрук в корема.

Погледнах към Ая и тя отвърна на погледа ми с очи, замъглени от тревога. После се появи татко и се закова на място, забелязал съгражданите си, струпани пред вратата ни. Поклати глава и се зае с последните приготовления.

— Амхозе — обърна се към мама.

Ако се надяваше на разбиране, не го получи.

Рабия беше пристигнала. Двамата с баща ми си размениха тихо няколко думи, които явно не й се харесаха, съдейки по изражението й. Двете с мама очевидно бяха на едно мнение. Тя поклати глава, опитвайки се да обясни нещо на татко; каквото и да беше, той не обърна внимание. Отказа да говори на четири очи с нея в дома ни, настоя, че трябва да тръгне веднага.

Беше готов. Целуна мама и ме прегърна крепко, едва не ме задуши. Потупа ме по рамото и яхна коня. Тълпата притихна.

— Даде обет, Сабу — каза Рабия, вече спокойно, приела обрата на събитията.

— Давал съм много обети, Рабия — каза татко.

— Кой ще пази Сива сега? — дочу се глас от тълпата.

— Без мен ще се нуждаете от по-малко защита — извика в отговор той, обърна коня и си проправи път през множеството към оазиса и извън пределите на Сива.

Спомних си тропота на конските копита по пътя към градините. Хората го изпращаха с погледи; някои се чудеха какво означават думите му. Сетих се как се мъчех да проумея чувствата си, докато той се превръщаше в точица в далечината. Напразно. Отлепих глава от таблата на леглото и огледах стаята, все едно е непознато място. Разбрах, че и сега не мога да ги разбера.