Произход. Пустинна клетва [bg]

— И тогава, и сега отговорът ми е същият.

Гласът ми прозвуча решително, стоях с изправен гръб и погледът ми не трепна. Това вече не беше детска мечта. Не мислех, че мога да оползотворя другояче живота си.

— Той трябваше да го чуе. Може би щеше да промени мнението си. — Рабия тръсна раздразнено глава и повтори думи, които бях чувал майка ми да изрича: — Нямаше да е зле двамата да бяхте сблъскали глави.

Опрях юмрук в гърдите си.

— Значи не е видял какво има тук.

— Или е видял твърде много — каза просто Рабия.

Не очаквах да чуя това. Стъписах се. Ако беше битка, в онзи миг тя щеше да спечели победата. Бях свикнал обаче да споря с Ая по исторически и философски теми, когато тя споделяше знанията си с мен.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Съмнения, съмнения — повтори уклончиво Рабия. — Може би видното е било твърде важно за него. И затова не е забелязал лъвското ти сърце.

Погледнах я остро.

— Но ти го виждаш?

Тя кимна.

— Да. В теб виждам да съзрява закрилник.

— Тогава защо той не е могъл?

— Може би е виждал само своя син. И нищо друго.

— Защо тръгна? — попитах, сменяйки темата; навярно сега беше моментът да я издебна от засада. — Има ли нещо общо с Мена?

Рабия се замисли; устните й помръдваха, сякаш чисти парченца от фурмата, полепнали по зъбите й.

— Всъщност не знам.

— Видях те да говориш с него. Шепнеше ти нещо. Каза ти какво са му съобщили, нали?

Тя поклати глава; личеше си, че е недоволна.

— Нищо подобно. Каза само, че е опасно да науча.

Захлупих лице с длани.

— Какво правя тук тогава? Веднага трябва да тръгна след пратеника!

— След пратеника ли?

— Единствен той може да ни каже какво гласи съобщението.

Рабия вдигна ръка с ненадейна широка усмивка въпреки тревогата в очите й.

— Чакай. Не е толкова лесно да прегазиш реката. Да не мислиш, че аз ще давам обяснения на майка ти?

Двете с мама често бяха съюзници, но когато имаха разногласие… носеха се слухове, разказвани шепнешком, за епичните им словесни двубои.

— Трябва да ти кажа и друго. През онази нощ…

— Не, стига толкова. Тръгвам! Ще изгладиш нещата с мама, нали?

Рабия ме погледна, повдигна вежди и се подсмихна сухо.

— Да се надяваме.