На крачка от гроба [bg]

Преди да ми отговори, мълниеносна усмивка озари лицето му.

— О, не. Тук. Обичам да го правя в кола.

— Ами… — Мътните го взели, сега какво? Това нямаше да сработи. — Тук няма много място. — Понечих да отворя вратата си.

Той дори не помръдна.

— Има предостатъчно място, Котенце. Аз ще остана тук.

— Не ме наричай Котенце. — Гласът ми бе по-остър, отколкото повеляваше романтиката, но бях истински вбесена. Колкото по-скоро умреше, толкова по-добре.

Той просто ме игнорира.

— Свали си дрехите. Да видим какво можеш да покажеш.

— Моля? — Това вече беше прекалено.

— Няма да ме чукаш с всичките си дрехи, нали, Котенце? — подигра ми се той. — Е, предполагам, че можеш да махнеш поне гащичките си. Хайде. Цяла нощ ли ще се мотаеш.

О, как щях да го накарам да съжалява. Надявах се, че ще го боли зверски. Погледнах го с усмивка на превъзходство.

— Ти пръв.

Той се ухили отново и показа човешки зъби.

— Свенливо птиче си, а? Не бих предположил, така както ми се натискаше и направо дойде да си го поискаш? Ще го направим едновременно.

Копеле! Това бе най-мръсната дума, за която се сетих, и си я повтарях наум, докато предпазливо го наблюдавах, разкопчавайки джинсите си. Той безгрижно разкопча колана си, панталоните и свали ризата си. Движението му разкри стегнат блед корем, без окосмяване, с изключение на мястото, което срещаше слабините му.

Отидох много по-далеч, отколкото когато и да било друг път. Толкова ме беше срам, пръстите ми трепереха, докато свалях джинсите си.

— Виж тук, сладурче, виж какво имам за теб.

Погледнах надолу и зърнах как плъзна ръка към слабините си, преди бързо да отвърна поглед. Колът бе почти в ръката ми, трябваше ми само още миг…

Свенливостта ми изигра лош номер. Когато се обърнах, за да не гледам слабините му, юмрукът му се стрелна с невероятна бързина и ме халоса по главата. Просветна светкавица, следвана от остра болка, и после настъпи тишина.