На крачка от гроба [bg]

Глава 3

Стояхме лице в лице в просторна пещера. Земята под нас бе неравна, камъни до камъни, и пръст. Отново бях облечена, но без ръкавици, а в ръцете ми бяха колът и специалната ми кама с форма на кръст. Той отново се бе разсмял, когато настоях да си получа дрехите, каза, че джинсите не били еластични и че ще намалят гъвкавостта ми. Аз язвително му отвърнах, че с гъвкавост или не, няма да се бия с него по бельо.

Сега в помещението светеха повече лампи. Как бе докарал електричество в тази пещера, ми бе непонятно, но това бе и последната ми грижа. Бяхме под земята и нямах представа кое време е. Вече можеше да е на зазоряване или още да е посред нощ. За кратко се запитах дали отново някога ще видя слънцето.

Той бе със същите дрехи като преди, гъвкавостта явно не го притесняваше. Докато изпукваше кокалчетата на ръцете си и правеше кръгове с главата си, очите му се стрелкаха нетърпеливо. Дланите ми се потяха от страх. Може би ръкавиците нямаше да са чак толкова лоша идея все пак.

— Добре, Котенце. Ще те оставя първа да опиташ, защото съм кавалер. Хайде. Да го направим.

Без повече насърчаване го нападнах, стрелвайки се смъртоносно с двете оръжия напред, колкото можех по-бързо. Той се извъртя в полукръг и ме остави да профуча покрай него, кискайки се вбесяващо, докато извършваше движението.

— Крос ли ще си правиш, сладурче?

Стегнах се и през рамо се озърнах кръвнишки към него. Мили Боже, беше много бърз. Движенията му бяха едва ли не размазани за моите възприятия. Събирайки смелост, замахнах отгоре в широка дъга. Когато той вдигна ръка, за да ме парира, аз замахнах силно ниско долу и го порязах, преди в замяна да получа ужасяващ ритник в тялото. Превита на две, го видях как оглежда дрехата си с леко смръщване.

— Харесвах си ризата. А ти я съсипа.

Заобиколих отново, дишах бавно и усещах болката от удара в стомаха си. Преди дори да успея да мигна, той ми се нахвърли и ме цапардоса отстрани в главата, толкова силно, че ми се привидяха звезди. В безсмислена защита аз ритах, удрях и мушках около себе си. Ответните удари следваха тежки и мълниеносни. Дишането ми бе накъсано, а зрението замъглено, докато влагах цялата си сила. Помещението внезапно се завъртя, когато той ме хвърли по гръб, а скалите нарязаха кожата ми.

Стоеше на около три метра от мястото, на което лежах просната. Явно в ръкопашен бой ме превъзхождаше. Чувствах се, сякаш бях хвърлена от скала, а по него едва се забелязваха някакви следи от битката. В неочакван изблик на вдъхновение запратих камата си. Тя прелетя с невероятна скорост и потъна в гърдите му, ала прекалено високо, прекалено високо.

— По дяволите, жено, това боли! — изръмжа той изненадано и издърпа оръжието от гърдите си.

От раната шурна кръв, преди рязко да спре, сякаш някой бе врътнал кранчето. Противно на всеобщото схващане, вампирите кървяха с червена кръв. Бях поразена, вече имах само едно оръжие, а дори не го бях уморила. Подготвяйки се, станах на крака и запристъпвах тежко.