Медея и нейните деца [bg]

На малката площадка точно между външната врата и лятната кухня Георгий разопакова донесените кашони, а Медея нареждаше кое къде да се носи. Моментът беше ритуален. Всеки новопристигнал носеше подаръци и Медея ги приемаше все едно не лично, а от името на къщата.

Четири калъфки за възглавници, две вносни опаковки с течен препарат за миене на чинии, сапун за пране — миналата година беше ненамираем, сега се появи, консерви, кафе — всичко това приятно вълнуваше старицата. Тя подреди всяко нещо по бюфети и ракли, изкомандва без нея да не се отваря вторият кашон и хукна на работа. Обедната почивка вече беше свършила, а тя обикновено не си позволяваше закъснения.

Георгий се изкачи чак до края на лелиния си имот, където като стражева кула се издигаше скован от покойния Мендес дървен клозет, влезе в него и без да е на зор, се настани на чисто остърганата дървена седалка. Озърна се. Видя кофичка със сгур и счупена лопатка до нея, на стената висеше избеляла картонена инструкция за ползването на нужника, написана още от Мендес с характерното му простодушно остроумие. Завършваше с думите: „На излизане се огледай чиста ли ти е съвестта…“

Георгий замислено се взираше над ниската врата, закриваща само долната част на клозета, и през образуваното горе правоъгълно прозорче гледаше двойната планинска верига, която се спускаше доста стръмно надолу към далечния морски бряг и руините на старата крепост, видими само за остър поглед, и то в ясно време. Той се любуваше на тази земя, на ерозиралите планини и изгладените от ветровете предпланини — тя беше скитска, гръцка, татарска и макар че сега беше станала кооперативна и отдавна тъгуваше без човешка обич, бавно умираше от бездарието на стопаните, историята все пак не я напускаше, витаеше в пролетното блаженство и напомняше за себе си с всеки камък, всяко дърво… Сред племенниците отдавна вече беше уточнено: най-красивата гледка се разкрива от Медеиния нужник.

А пред вратата пристъпваше от крак на крак Артьом, за да зададе на баща си въпрос, който — знаеше си — не бива да задава сега, но той изчака баща му да излезе и все пак попита:

— Тате, кога ще идем на морето?

Морето беше доста далеч, затова истинските летовници не наемаха стаи нито в Нижни посьолок, нито пък във Верхни. Оттук се ходеше с автобуса или в Судак на градския плаж, или на по-далечните лимани, на дванайсет километра, но това си беше цяла експедиция, обикновено за няколко дни и с палатки.

— Като малко дете си, да му се не види! — кипна Георгий. — Какво море сега? Приготви се, ще идем на гробището.