Колекционери на смърт [bg]

— … роба. Проба. Това чудо проработи ли? Добре. Отново искам да благодаря на всички, че почетохте нашето тържество в чест на хората, променили в положителна насока живота в красивото ни пристанищно градче, и то в разстояние на една година, през която ние от градската управа също не стояхме със скръстени ръце…

Повечето мои сътрапезници се взираха в подиума — очевидно смятаха за свой дълг да изглеждат запленени от ораторското умение на кмета. Начело на масата (доколкото е възможно някой да бъде начело на кръгла маса) се беше разположил началникът на полицията Бърстън Плакет. От двете му страни седяха по двама от големите клечки. Ние с лейтенант Том Мейсън и Хари заемахме най-непрестижните места.

Кметът се наведе, огледа масата наградите, взе два плакета.

— Две награди! — прошепнах на Хари. — Ние сме! Какво да кажа в благодарствената си реч?

— Остави на Едмъндс да държи речи и проповеди, Карсън. Грабни дръвцето и бегом обратно на масата. — Той смръщи вежди, което означаваше: „Да не си посмял да припариш до микрофона!“

Кметът отново чукна микрофона, приведе се и заговори:

— Следващата награда е за полицай на годината. Имам удоволствието да ви съобщя, че тази година това отличие са заслужили двама служители от полицейските служби на Мобил, които наскоро спомогнаха за разкриването на убиеца от моргата, както и за залавянето на Джоуел Ейдриан преди две години. Детективите Нотилъс и Райдър от специалния отряд, известен като СОППЛ, или специален отряд по психо… психопато… ама че трудна дума. Накратко, двамата образцови полицаи са живото доказателство, че нито един град не превъзхожда Мобил по отношение на…

Той подхвана поредната самохвална тирада, насърчавана от медиите. Около подиума се бяха скупчили журналисти и оператори, имаше и един фотограф от „Мобил Реджистър“. Забелязах, че репортерката от Канал 14 ме наблюдава. Аз също се загледах в нея, тогава тя се извърна и се втренчи в кмета. Спомних си, че се казва Диди Данбъри. Беше русокоса, средна на ръст, с хубава фигура и прекалено големи очи. По времето, когато с Хари за малко бяхме попаднали в лъчите на прожекторите, Данбъри неизменно беше най-близо до мен, шепнеше ми и тикаше микрофона пред лицето ми. Натрапчивото й поведение ме дразнеше.

След още две минути прочувствено словоблудство кметът се огледа и забеляза слабия човек, който седеше до едрия широкоплещест чернокож.

— Уважаеми съграждани, имам честта да ви представя детективите Хари Нотилъс и Карсън Райдър. Заповядайте да си получите наградите, господа полицаи.

Присъстващите заръкопляскаха. Тръгнах към подиума след Хари. Днес партньорът ми носеше мръсножълт костюм, бледолилава риза и червена вратовръзка. Известен беше със слабостта си към ярките цветове, но не умееше да ги съчетава. Ръкувахме се с кмета, взехме плакетите. Някой се провикна:

— Изчакайте за снимка.

Вирнах брадичка и се постарах да заема героична поза, подхождаща на борец с престъпленията. Проблеснаха светкавици на фотоапарати. Пъхнах под мишница плакета и понечих да сляза от подиума. Микрофонът попадна в полезрението ми и въпреки предупреждението на партньора ми, не издържах на изкушението да кажа няколко думи: