![Колекционери на смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/0/kolekcioneri-na-smrt-bg-download.jpg)
Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
— Искаш да кажеш, че операторът от Канал 14 се крие в пощенска кутия ли?
— Мисълта ми е за начина, по който работи Курв… онази Данбъри. Изстрелва въпрос след въпрос, за да постави хората натясно, а Ръката заснема объркването им.
— Как така я познаваш толкова добре? Да не си станал запален телевизионен зрител?
Партньорът ми беше страстен почитател на музиката — грамофонни плочи със записи на блус и джаз бяха разхвърляни из цялата му къща. Едва напоследък бе започнал (и то с голямо нежелание) да колекционира компактдискове. Използваше телевизора си — старомоден апарат с черно-бяло изображение и мъничък екран, за да подпира вратата.
— Преди три-четири години Курв… кучката ми създаде големи ядове. Неволно се изпуснах пред нея, че трупът, който бяхме намерили, е на известен наркопласьор. Веднага разбрах, че съм сгафил, и я помолих да не го разгласява. Тя се съгласи, обаче вечерта името на човека беше съобщено по новините.
— И?
— Нямах представа, че от отдела за борба с наркотиците дебнат този тип, надявайки се да ги отведе до голяма пратка от Колумбия. След като по телевизията съобщиха, че онзи е пречукан, куриерите се скрили вдън земя. Ако оная патка ме беше послушала, стоката щеше да падне право в ръцете на федералните агенти.
— Олеле!
— На косъм се разминах да не ме направят регулировчик в някое задръстено градче с една улица. И до ден-днешен като видя тази жена, започвам да скърцам със зъби… Е, Карсън, бегом!
Щом ни видяха, репортерите се втурнаха към нас.
— Кой е в бунгалото?
— Без коментар.
— Обир ли е имало?
— Без коментар.
— Някакви предположения за мотива?
— Без коментар.
Тичахме с наведени глави — знаехме, че ако срещнем погледа на някой репортер, това ще му подейства както кръвта действа на акула и ще подсили истерията. Пък и отговарянето на журналистически въпроси не беше наша работа, а на костюмарите от отдела за връзки с обществеността, които ги биваше в увъртането; ние винаги бяхме прекалено заети да търсим истината.
— Това разследване на СОППЛ ли е, детектив Райдър? Затова ли сте тук с детектив Нотилъс?
Последният въпрос ме стресна. Обърнах се — на сантиметри от лицето ми се изпречи микрофон. Иззад него в мен се втренчиха големи сиви очи, озаряващи симпатично женско лице, обрамчено от светлоруса коса — Диди Данбъри, репортерката от Канал 14. Краката ми престанаха да се движат, докато Хари не ме смушка отзад:
— Кажи „Не“, да му се не види!
— Не — повторих като папагал.
Тя повдигна вежда:
— Струва ми се, че двамата сте извън вашия район.
Хари ме изблъска в бунгалото. Хъмбри наблюдаваше как помощниците на съдебния лекар изваждат свещите от очите на жената. Показа ни прозрачно пликче за веществени доказателства, в което имаше нещо като едри песъчинки:
— Намерих ги в косата на жертвата. Приличат на веществото, което се е набило в гънките на врата и в свивката на ръката й, също под ноктите и в пъпа й.
Тонът му беше странен. Огледах се — само ние с Хари бяхме достатъчно близо да го чуем.
— Стегни се, Бри, никой не ни слуша. За какво мислиш?
— Зомбита — прошепна той и загадъчно се усмихна.
Трета глава
Още беше ранен следобед, но с Хари взехме снимките и заобикаляхме из съседните улици, за да разпитаме така наречените „дами на нощта“. Всъщност „нощта“ не отговаря на истината; повечето жени, които продават живота си на порции от по десет минути, използват някакъв наркотик, за да издържат, а пристрастеният жадува за дрога двайсет и четири часа в денонощието. Срещнахме се с много момичета и един травестит. Повечето поглеждаха снимките и поклащаха глава. Някои се позамисляха, после изтърсваха: „Тц, не е тази, за която помислих“ или по-баналното: „Никога не съм я виждала. А вие, ченгета, що не се разкарате, че ми пречите да бачкам?“
С Хари няколко часа си търкахме подметките, но напразно. Щом влязохме в участъка, Том Мейсън ни пресрещна, преди да влезем в общото помещение:
— Шефът ви търси, момчета. Чака ви в моята канцелария.
Не благоволи да ни съобщи каква е целта на посещението на голямата клечка. С партньора ми се спогледахме и неохотно затътрихме крака към канцеларията на Том. Плакет, издокаран с костюм на тънки райета, стоеше с гръб към нас до прозореца и се взираше в Гавърмънт Стрийт. Видях как вдигна гладката си длан и приглади идеално подстриганата си тъмна коса. На китката му проблесна златен часовник. Докато се обръщаше към нас, изражението му претърпя метаморфоза — намръщената му физиономия се замени от широка усмивка.