Боен ястреб [bg]

— Радвам се. — Дънкан извади ножче и сряза въжето на китките му. — Как искаш да изиграеш сценката оттук нататък?

— Имам малък маузер, скрит в кобур на чатала ми. — Призрак разтри китките си, бръкна в панталона си и извади маузера. Огледа се. — Къде е задната врата?

Дънкан посочи.

— Ей там, отзад. Няма кой да те види как бягаш. Трябва обаче да изглежда убедително. Удари ме както трябва. Не забравяй, че ние, американците, не се даваме лесно.

— Дънкан, не си падам по тази идея.

— Войната иска жертви, приятелю. Когато се приберем в Щатите, можеш да ми купиш каса скоч.

И премести пистолета в лявата си ръка.

Призрак стисна десницата му.

Дънкан пусна пистолета на земята и се усмихна.

— Ох… виж, обезоръжи ме.

— Нас, германците, ни бива за такива неща.

Дънкан разкъса предницата на униформата си — копчетата изпопадаха на покрития със слама под.

— И сме се били.

— Стига, Дънкан. Достатъчно. Обърни се. Ще те ударя зад ухото. Когато се събудиш, ще имаш подутина колкото топка за голф и жестоко главоболие, но сам си го поиска.

— Да. — Дънкан хвана Призрак за лакътя. — Пази се. Пътят до Вашингтон е дълъг.

И извърна глава. Призрак изпита чувство за вина. Знаеше обаче какво трябва да направи.

Вдигна маузера и го опря зад ухото на Дънкан.

Полковникът пристъпи от крак на крак.

— Ей, какво…

Призрак натисна спусъка и куршумът проби черепа на Дънкан. Главата му се люшна и той се строполи по очи.

Призрак поклати глава.

— Наистина съжалявам, приятелю. Но както сам каза, войната иска жертви. Ако ще се почувстваш по-добре, ти току-що промени света.

Прибра пистолета в джоба си, излезе от плевнята и изчезна в мъгливата нощ.

Стана истински призрак.