Чернооката блондинка [bg]

Тя интересно редуваше глаголните времена. Въпреки това останах с впечатлението, че за нея този мъж Питърсън, тази странна птица, до голяма степен е минало. Защо искаше да го намеря?

— Във филмовата индустрия ли работи? — попитах.

— Не бих казала „във“. По-скоро се увърташе около нея опипом. Постигнал е известен успех с Манди Роджърс.

— Името трябва ли да ми е познато?

— Старлетка… наивница, така казваше Нико. Представете си Джийн Харлоу, но без таланта.

— Джийн Харлоу е талантлива, така ли?

Тя се усмихна.

— Нико беше убеден, че всяко грозно патенце е лебед.

Извадих лулата си и я напълних. Направи ми впечатление, че в сместа, която използвах, имаше малко „Кавендиш“2, но само като си представих неохотната усмивка и презрителното потрепване на ъгълчетата на устните ѝ, реших да не споделям това щастливо съвпадение с нея.

— Отдавна ли познавате този ваш господин Питърсън? — попитах.

— От неотдавна.

— Колко е това „неотдавна“?

Тя сви рамене, тоест само дясното ѝ рамо се поповдигна.

— От година? — Прозвуча като въпрос. — Да видим… Започнахме през лятото. Може би през август.

— Къде? Имам предвид къде се запознахте.

— В клуб „Кахуила“, знаете ли го? Намира се в Палисейдс. Игрища за поло, плувни басейни, тълпи от умни и лъскави хора. Място, където ченге като вас няма да мине през електронните порти. — Това, последното, тя не го каза, но аз въпреки това го чух.

— Съпругът ви знае ли за него? За вас и за Питърсън?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не мога. — Тя сведе поглед към кремавите ръкавици, нагънати в скута ѝ. — С господин Кавендиш имаме… как да го нарека? Уговорка.

— Каква уговорка?

— Не се преструвайте, господин Марлоу. Сигурна съм, че прекрасно знаете каква уговорка имам предвид. Съпругът ми харесва понита за поло и сервитьорки на коктейли, не непременно в тази поредност.

— А вие?

— Аз харесвам много неща. Предимно музика. Господин Кавендиш реагира на музиката по два начина в зависимост от настроението и трезвеността си: тя или го отвращава, или го разсмива. А смехът му не е никак мелодичен.

Станах от бюрото, застанах с лулата си до прозореца и зареях поглед. В офис отсреща секретарка с карирана блуза и слушалки на диктофон тракаше, приведена над пишещата си машина. Няколко пъти се бяхме разминавали на улицата. Хубаво личице, стеснителна усмивка, от момичетата, които живеят с майка си и готвят месно руло за неделния обяд. Това е град на самотници.

— Кога за последен път видяхте господин Питърсън? — попитах, все още наблюдавайки госпожица Пишеща машина. Зад мен цареше мълчание, затова се обърнах. Явно госпожа Кавендиш не беше склонна да разговаря с ничий гръб. — Не ми обръщайте внимание — казах, — обичам да стоя до прозореца и да размишлявам как е устроен светът.