Игра на милиарди [bg]

Миденото парти възлизаше на стойност половин милион. Някога Астър беше достатъчно беден, за да знае стойността на всяка една зелена банкнота. Макар да беше роден в богато семейство, сребърната лъжица беше отнета от устата му, когато навърши шестнадесет. Онова, което той наричаше „гордост", баща му определяше като „неподчинение". Астър реши, че неговото определение му допада повече. Раздялата беше по взаимно съгласие.

Сега Астър живееше в друг свят. В този свят партитата струваха петстотин хиляди долара, а гостите получаваха неземно скъпи чанти, за да се появят. Знаеше, че всичко това е една голяма лудост, и се кореше, че се връзва на подобни неща. Но в крайна сметка ги правеше. И както всичко останало, трябваше да го направи грандиозно. По астърски грандиозно. Знаеше достатъчно за късмета, риска и злите прищевки на съдбата, затова се чувстваше привилегирован, че има възможност да плати.

Както и да е, годината беше добра.

— Хайде, Боби! Ти си човекът!

— Скачай!

— Няма да го направи — провикна се някой с бруклински акцент. — Само приказки и никакво действие. — Това беше Марв Шанк, вицепредседател и главен търговец на „Комсток" и преди този коментар най-добрият приятел на Астър.

— Като си толкова отворен — започна Боби, — след мен си ти.

— Трябва да съм луд — отвърна Шанк над суматохата от гласове.

— Дами и господа — започна Астър, — моля за внимание. Както повечето от вас знаят, наша традиция е на Мидените партита да раздаваме част от богатството, което ние, работещите в тази индустрия, сме имали късмета да получим. Преди няколко години Марв ме убеди, че вместо да ви моля, трябва да направя нещо откачено, за да ви подтикна да дарите част от трудно спечелените си пари на организация, която нарекох „Хелпинг Хендс" и която върши чудесна работа с децата в неравностойно положение от нашия прекрасен град. Тази година съм щастлив да съобщя, че вие, прекрасни хора, сте събрали два милиона долара, които с удоволствие ще ви накарам да платите, ако — и когато — събера достатъчно кураж да скоча.

— Можеш да го направиш, Боби — провикна се някаква жена.

— Така — продължи Астър, — преди да се изстрелям, просто исках да кажа „благодаря ви", че дойдохте и направихте тази вечер специална за мен… и за децата. Барабани, моля.

Точно в този момент от океана се понесе силен порив. Чадърите на двора се разлюляха. Една жена изпищя, когато шапката й се плъзна по камъните и падна в басейна. Вятърът удари Астър като бейзболна бухалка. Единият му крак се отлепи от комина и за момент се олюля. Опита се да запази равновесие с ръцете си. Едва успя да се закрепи с крак за края на решетката. Захапа устна, сподави вика си и бързо размаха ръка към гостите си, за да им покаже, че всичко е наред. Дори съумя да се усмихне. Откъслечните аплодисменти секнаха. Някой изсвири и Боби със смела стъпка възстанови позицията си на ръба на комина.