Бунт [bg]

Междувременно в двореца все повече негодуваха заради абсурдните сицилиански стремежи на Хенри и за това, че фаворизира своите полубратя от ползващата се с лоша слава фамилия на Валънсците, току-що пристигнали в Англия. Водач на протестите срещу краля беше кръстникът на Едуард, Симон де Монфор, граф на Лестър. Той беше привлякъл на своя страна много поддръжници на предизвикателството си срещу Хенри, което стигна своята кулминация на заседание на парламента в Оксфорд, когато кралят беше принуден да отстъпи повечето от властта си на бароните. Разгневен от глупавите действия на Хенри и от собственото си поражение от Луелин, Едуард беше застанал на страната на кръстника си, убедил го да сключи съюз с него срещу баща му. Научавайки за предателството, Хенри го лиши от наследство и го изпрати в изгнание. Едуард прочете писмото още веднъж, задържайки вниманието си на последните пасажи. Това, което отличаваше сегашното въстание, беше фактът, че Луелин ап Грифит беше сторил немислимото и беше обединил под знамената си целия Уелс. До този момент северът и югът бяха разделени не само от планинската преграда Сноудония. В продължение на векове владетелите на трите древни уелски кралства се бяха борили за върховенство, като непрекъснато се сражаваха както помежду си, така и с английските лордове, които граничеха с тях на юг и на изток. В страната открай време цареше хаос. Сега Луелин беше обединил тези бунтари под свое водачество, насочвайки техните копия и лъкове на изток срещу Англия. Хенри беше написал, че Луелин надянал на главата си златна корона и се представял за принц на Уелс. Това не беше каква да е корона, а короната на Артур.