Бунт [bg]

— Ще поемем по пътеката покрай брега — каза Александър, когато Адам свали Уинтър от баржата и го поведе по мокрия пясък. В някои от къщите близо до брега се виждаха светлините на запалени огньове, които примамливо примигваха.

— Там ще сме по на завет.

— Не и тази нощ, милорд — предупреди го лодкарят, като взе мокрото кожено наметало, подадено му от краля. — На някои места по пътеката водите на пролетните приливи стигат до самите скали. Водата може да ви отреже пътя и да се окажете изолирани.

— Ще тръгнем по горната пътека, сир — обади се Адам, докато оправяше стремената на краля.

— Ще стигнем по-бързо.

След като решиха откъде да минат, кралят и придружителите му препуснаха по пътеката, която водеше нагоре през гористите склонове отвъд Инвъркийдинг към скалистия път. Напредваха бавно в мрака под клоните на дърветата, но там поне бяха по-защитени от вятъра. Когато излязоха на открито, бурята отново ги заблъска безмилостно. Следваха пътеката, която се виеше нагоре между скалите, които стърчаха над тях и под тях. Почвата беше разкаляна и копитата на конете често затъваха, а това ги принуждаваше да слизат от тях и с мъка да вървят пеш. Адам мина отпред и накара Брайс да язди зад него и да предупреждава краля за по-опасните места. Александър беше изключително опитен ездач, но конят му беше значително по-едър от тези на придружителите му и за него изкачването в лепкавата кал беше много по-трудно. Скоро кралят изостана. Чуваше виковете на хората си сред воя на вятъра, но не можеше да ги види в ужасната тъма. Стисна зъби, укори се, че не беше послушал съвета на управителя на двореца, и започна да рита все по-силно Уинтър в хълбоците, за да го накара да продължи, като непрекъснато го ругаеше и проклинаше, докато накрая животното не започна нервно да пръхти. Продължаваше да си представя младата си жена в топлото легло, но сега гледаше на това по-скоро като на избавление, отколкото като на нещо друго.

Александър напредваше едва-едва с коня си по стръмнината, а при безмилостното дърпане на юздите животното силно тръскаше глава. Това беше безумие. Трябваше да послуша Джеймс и да изчака до сутринта. Реши да повика хората с намерението да ги накара да се върнат обратно. Можеха да потърсят подслон в Инвъркийдинг, докато бурята отмине. В този миг една светкавица раздра мрака и кралят видя скалите отпред да се издигат рязко над пътеката. Отвъд предела на склона лежеше Кингхорн. Не беше далеч, може би само на около миля. Александър са наведе напред в седлото и започна да удря Уинтър по хълбоците, за да накара изтощеното животно да продължи. Пътеката стана още по-стръмна и той долови крясъците на чайките, които кръжаха сред бурята. Вече не чуваше гласовете на хората си. Пътеката се стесни. От лявата му страна имаше само голи скали, а отдясно зейналата черна паст на една пропаст накара стомахът му болезнено да се свие. Знаеше, че до брега оставаше спускане, не по-дълго от стотина метра, но в мрака това разстояние му се струваше безкрайно. Конят му се подхлъзна и той рязко дръпна юздите. От усилието ръцете го заболяха.