Тамплиерът

Зимата се точеше мрачна и сурова. Хората се хранеха основно със сушени плодове и корени, а мекият хляб, прясното месо и сочните плодове от лятото се превърнаха в отдавнашен спомен. Увеличи се броят на онези, които завиждаха на crucesignati, на белязаните с кръста. Мисълта да се къпят в топлите води на Йордан, да се разхождат сред райска градина с плодни дръвчета и да се гощават с вкусни, крехки меса и най-сладка манна небесна беше толкова примамлива, колкото и мисълта за вечния живот. Подобни съновидения смекчаваха вледеняващия зимен студ из ветровитите помещения, в които димът от торфа в огнището се виеше и опушваше старо месо, провесено от гредите на покрива или натикано в процепите над огнището. Така иска Бог! Вестта се разпространи, обходи селата, над които непрестанно валеше, и скованите от мраз махали с изровените пътеки, смрадливи кошари и вонящи къщурки. Кръстът, двете ивици червен плат, щеше да промени всичко.

«Така иска Бог!» Думите се повтаряха като припев на песен из зали и дневни, където потъмнелите от дима гоблени се диплеха и полюляваха покрай иззиданите от варовик стени в безплоден опит да спрат промъкващото се ледено течение. Deus vult. Славен път се беше открил към спасение на този свят и изкупление в следващия. Защо, чудеха се хората, трябва да чакат пролетта, защо да чоплят в твърдата земя, да се взират в облаците и да се молят отчаяно за добро време? Защо да не се отправят на изток към чудесата на Йерусалим, да разгромят враговете на Бог, да си върнат светите места и да спечелят вечното покровителство на Всемогъщия? Стига злочестини, стига войни със съседите, стига превиване на гръб над нивата или изпълнени с опасности пътувания от едно място на друго сред спускащия се мрак и сред стелещата се в горите мъгла. Зовеше ги великолепието, златото, среброто и скъпоценните камъни, които украсявали приказните градове на Византия. И те се поддаваха лесно. Дори онези, които бяха наемни войници, бързаха да положат клетва, проснати по очи пред олтарите на безброй църкви. Хората залагаха земите си, стига да можеха, уреждаха дългове, помиряваха се с враговете си, съставяха завещанията си и се посвещаваха на делото. Колко копия, колко стрели щяха да са нужни? Какви доспехи? Колко товарни коня? Те увличаха със себе си и други, бивши противници се позоваваха на Божието примирие, което означаваше, че воинът, повел война в името на кръста ставаше недосегаем — същото се отнасяше и за неговата собственост, и за семейството му.