Тамплиерът

«Бог дава, Бог взема», промълви Елеонор. Прекръсти се. Дървеният кръст на броеницата й я удари по върха на носа й. «И носовете той ни е дал.» Засмя се сама на себе си. Не обичаше самосъжалението, върна се при малкия сандък, който служеше и за стол. Протегна ръцете си, облечени в ръкавици, към мангала, пълен с въглища и сухи клонки и се загледа в седналата на кожените дисаги Иможен. Вдовицата беше облечена като монахиня, с расо и черен воал. Имаше мургаво лице, а гарвановочерната й коса беше почти скрита под зацапана монашеска забрадка. Ноктите й бяха изгризани чак до живеца. Тя протягаше ръце към огъня с притворени очи и устни, които се движеха беззвучно. Зад нея неизменно стоеше дървената резбована кутия със запечатан капак и гравирани отгоре му три кръста. На него бяха изписани и думите: Deus vult заедно с инициалите IHS[17]. Иможен, която живееше в шатрата на Елеонор, й беше доверила, че ковчежето съдържало сърцето на съпруга й, което искала да погребе на свято място в Йерусалим. Думите й не разсеяха съвсем съмненията на Елеонор. Иможен имаше доста неща за криене, както и мнозина други измежду поклонниците, дори собственият й брат, призна пред себе си Елеонор.

— Колко още, сестро? — Иможен я гледаше втренчено с поглед, пълен с очакване. Дали, размишляваше Елеонор, тя си даваше сметка, че жената, с която споделя шатрата има много лек сън? Както е казал поетът: «Истината насън излиза наяве.»

— Какво още колко? — усмихна се Елеонор.

Тръпки от студ побиха Иможен. Елеонор се изправи, отиде и прибра плътно краищата на отвора на шатрата.

— От седмици сме на път — Иможен пристегна износения си шал около раменете. — Тези планини… — гласът й потрепери.

Елеонор кимна, разбираше я. В хрониката си вече беше описала как са прекосили зелените ливади на Оверн, как първоначално пътят им е водел на север, а после бяха свърнали на изток. Пред тях плющеше знамето на Сен Жил в синьо и златно, и се вееше над сивокосата глава на Реймон дьо Тулуз. Облечен в черно расо като монах и с гладко избръснато лице, зад него яздеше епископът на Льо Пюи, Адемар — папски пратеник, представляващ папските интереси в кръстоносния поход. В началото вървяха ведро през окъпани в слънце долини — човек би казал, че вече са стигнали Йерусалим. Дърветата бяха потънали в зеленина, но тук-там се провиждаха първите златисти и сребристи тонове на есента. Графът яздеше своя бърз жребец, нагизден с позлатена кожена сбруя, изработена в Кордова, с декоративни шевове и ситни златни и сребърни пайети. Тълпите възторжено приемаха подобно великолепие и осейваха прашния път със зелени клонки и уханни цветя. Цветни венци висяха по оръжията и доспехите на воините на Бога. През ръцете им минаваше изобилие от пълни с плодове купи, кани от червена глина с гъсто южно вино или медовина, която галеше небцето. Мощен камбанен звън се носеше от камбанариите. Хората крещяха да ги вземат с тях. Имаше жилави планинци, които щяха да станат техни водачи при преминаването през алпийските проходи. Земеделци, свободни селяни, дребни и богати търговци, мошеници и измамници се присъединяваха към огромната тълпа, която вече наброяваше между петнайсет и двайсет хиляди души. Граф Реймон ги приемаше и сформираше нови отряди. Елеонор скоро забеляза, че графът помни участието на Юг и Годфроа в походите в Иберия. Отрядът им, известен вече като «Бедните братя от Храма», изпълняваше важни поръчения, а в свитата на граф Реймон водачите му заемаха високо положение.