История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
В началото на турското господство в българските земи законодателството допуска промяна в заниманията на селянина. Ако той се захване с нов вид дейност и изостави земята, трябвало да заплати обезщетение на своя феодал за имота и добива от него. Така се процедира, ако раята е напуснал земята преди повече от десет години. В противен случай неговият феодален господар можел да го върне в старото му местоживеене.
Експлоатацията над българските селяни се осъществява посредством данъците, изплащани от тях на спахията и на централната власт. Основният данък, зачислен към доходите на местния феодал, е поземлено-личният данък „ресми чифт“ за мюсюлманите и „испенче“ за немюсюлманите. Размерът на „испенчето“ е 25 акчета, независимо от категорията на земята, докато „ресми чифтът“ се движи в рамките на 9–22 акчета. Значителен дял от данъчните задължения към спахията се пада на десятъка от поземления добив (юшур). С данъци се облага и добитъкът, като само християните плащат специален данък за отглеждане на свинете. „Бегликът“ е десятък върху овцете и козите, а „сер-чимът“ — десятък върху свинете. При определени поводи еднократно се събират такси и глоби, обозначавани със събирателния термин „бадухова“. Селяните имат и редица отработъчни задължения към спахията, които се изразяват в превоз на строителни материали, в превоз на събрания десятък, участие във вършитбата, строеж на къща, на стопански постройки и т.н. Макар да съществуват, тези задължения още през XV в. започват да се заменят с паричен откуп. При невъзможност да заплати селянинът задължително отработва задължението си.
Българите плащат редица данъци и на държавата. Така немюсюлманите от мъжки пол между 15 и 75 години заплащат данъка „джизие“. До края на XVII век този данък се налага на домакинството. С напредване на времето той се увеличава непрекъснато. В края на XV век неговият размер се движи от 40 до 80 акчета, а в края на XVI век вече е 140 акчета. По най-различни поводи централната власт налага редица допълнителни или извънредни вземания. Наред с всичко това селяните са задължени да изпълняват редица държавни повинности: поправка на крепости, строеж на нови такива, строеж на пътища, мостове и т.н.
Особено тежък за българите е т.нар. „кръвен данък“ (девширме), който се събира от християните в продължение на почти цели три века. Този данък се изразява в събиране на момчета от българските семейства, които след специално обучение попълват редовете на еничарския корпус. Официалното въвеждане на кръвния данък става през 1395 г., а последните сведения за събирането му в българските земи датират от 1705 г.
През XV-XVI век, след като преминала страшната буря на завоюването, селското стопанство продължава да се развива по възходяща линия. За това особено много допринася благоприятният климат и трудолюбието на българското селско население. Макар да се използват изключително примитивни оръдия на труда, селскостопанското производство нараства най-вече за сметка на увеличаване на обработваемата площ. Твърде често селяните, с разрешение на турската власт, изсичат големи пространства гори и превръщат освободените площи в плодородни ниви. Основните направления в земеделското производство са свързани с добива на пшеница и други зърнени култури, с лозарството и градинарството.
През разглеждания период силно развитие получава животновъдството. То много често се ползва със специални протекции на централната власт. Нуждата от месо за големите консумативни центрове и за османската войска довежда до възникването на специална категория население — т.нар. „дже-лепкешани“ — това са едри овцевъди и търговци на дребен добитък, задължени да доставят овце за нуждите на държавата. Силно развитие получава и свиневъдството, което задоволява най-вече нуждите на местното християнско население. В българските земи се отглеждат още големи количества едър добитък — волове, крави, биволи, коне, които се използват най-вече като работен добитък. Значително място в селското стопанство се отделя и на птицевъдството.