История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
В класическия период от развитието на османския феодализъм основната военна сила на империята се състои от спахийската конница и еничарската пехота. Чрез правото да ползват за своята издръжка доходите от спахилъците спахиите конници бързо се превръщат в най-масовата част на османската феодална прослойка. Спахийското опълчение дълго време следва бойния ред, завещан от тюркската родова военна традиция. То е разделено на две големи части — румелийско и анадолско. Всяко от тях се подразделя на три крила.
Другата основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари. Нейният първообраз възниква през XIV в. чрез формиране на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби християни. От 1395 г. еничарският корпус започва да се рекрутира чрез специален „кръвен данък“, известен като „девширме“, изразяващ се в събирането на момчета от християнските семейства. В продължение на близо три века този данък обезсилва българската народност, като я лишава от нейния жизнен потенциал. Този данък се оказва най-широко прилаганото средство за ислямизация на българския и другите християнски народи, попаднали в пределите на Османската империя. Последното сведение за събиране на „девширме“ в българските земи е от 1705 г.
Събираните чрез кръвния данък момчета преминават изключително сурова подготовка, която цели тяхното помюсюлманчване и народностно обезличаване. След това, чрез вторичен подбор част от младежите, наречени ичоглани, са изпращани в двореца като лична прислуга на султана. По този начин малка част от тях получава достъп до висши административни длъжности. Друга група — аджемиоглани, преминава военна подготовка и се включва в състава на еничарския корпус. Там младежите, лишени от семейна среда, от правото да имат собственост и да създават свое семейство, са възпитавани в дух на мюсюлмански фанатизъм и в презрение към първоначалната си етническа среда. Със своите бойни качества и с предаността си към султана еничарите са не само едно от ударните ядра на османската армия, но и най-верни крепители на султанския абсолютизъм.
Военната организация представлява съществена страна от османската държавна система, която се превръща в основа за нейното административно деление. Самите военни командири изпълняват функциите на управители на съответните административни единици.
В ранния период на османското господство в българските земи завоевателят запазва границите на заварените феодални владения, като ги превръща в санджаци. Отделни санджаци оформят териториите на Видинското царство, Търновското царство, Добруджанското деспотство, Велбъждкото княжество. До 40-те години на XVI век европейските османски владения били включени в Румелийското бейлербейство, чийто административен център първоначално е Одрин, а след това — София. Бейлербеят има свой административен апарат, който в общи линии повтаря органите на централното управление. Румелийското бейлербейство е поделено на по-малки административни единици — санджаци. В българските територии са обособени санджаците Силистра, Никопол, Видин, Паша, Чирмен, Кюстендил, Охрид, София. До края на XV в. санджаците се поделят на вилаети или субашилъци. По времето на Сюлейман Великолепни е въведена и административната единица „каза“ начело с кадия. Кадиите се занимавали преди всичко с правораздаване, но наред с това те контролирали цялостния обществен и стопански живот в провинциите.
Българското селско стопанство през XV-XVI век
Въпреки преживяната кървава вакханалия през последните години на XIV век и първите десетилетия на XV век, българската народност остава доминиращ етнически елемент в трите стари български области Мизия, Тракия и Македония. Огромната част от българското население, останало по местата си след налагането на османската власт, живее в селата. То е известно като рая — безправна маса, осигуряващо функционирането на империята чрез доходите, които внася в държавната хазна от своите лични стопанства. На практика феодалните владения в тяхната разновидност, посочени по-горе, са комплекс от еднолични селски стопанства.
Българските селяни притежават в безусловно владение земя в чертите на селището или в непосредствена близост — това са дворните места, градините, лозята, които се владеят като мюлк. Тази земя е недостатъчна за изхранване на семействата, поради което селското население ползва земя и далеч зад границите на селището. Тя се нарича „бащина“ или „бащине“ и е условно държане, осигурено от държавата и предоставено на селяните със специален документ, наречен тапия. Тапията се издава от феодала, в чието стопанство се намира „бащината“, срещу такса, наречена тапийска такса. Селянинът няма право да продава земята, владяна въз основа на тапията. Тя преминава в наследство на неговия син без допълнителни вземания, но ако няма такъв, другите наследници трябвало да заплатят тапийска такса, за да я получат и обработват. Старото османско законодателство налага редица условия на селяните, целящи осигуряване на редовни доходи за спахията и държавата — те нямали право да напускат земята и да я оставят пустееща, не им се разрешавало да променят предназначението й и т.н. Така тотално ограничаван от османското законодателство, селянинът е само владелец на земята, но не и собственик.