Мръсницата е мъртва

— Как разбра, че съм тук?

— Аз съм детектив, сър. Не забравяйте това!

— Позвънили са ти по телефона, предполагам.

— Шефа. Каза, че сте звучали зле по телефона, когато се обадил вчера сутринта. Затова изпратил Диксън да се отбие при вас, но вас току-що ви била отнесла линейката. Та той ми се обади и каза, че може би ще пожелая да узная дали националната служба по здравеопазването все още е на ниво и да видя дали имате нужда от нещо.

— Като например бутилка „Скоч“, това ли искаш да кажеш?

Луис подмина шегата.

— Щях да дойда снощи, но ми казаха, че не може да ви посетя — пускали само близки роднини.

— Не е зле да разбереш, че аз не съм „сирачето Ани“, Луис. Някъде в Алнуик имам една пра-леля.

— Доста ще й се види пътя да ви посети, сър.

— Особено на деветдесет и седем години…

— Шефа… Стрейндж — не е лош човек, нали? — подхвърли Луис след кратка, малко неловка пауза.

— Предполагам да, след като го опознае човек — призна Морс.

— Вие бихте ли казал, че сте го опознали? Морс поклати глава.

— Е? — попита бодро Луис. — Как вървят тук нещата? Какъв е проблемът, какво казват докторите?

— Проблем ли? Проблем няма! Това е класически случай на сгрешена самоличност.

Луис се ухили.

— Не, кажете сериозно?

— Сериозно? Ами дават ми едни страхотно големи кръгли бели хапове, по две-три лири всеки — така казват сестрите. На теб ясно ли ти е, че на тази цена човек може да се сдобие с една много прилична бутилчица кларет?

— Ами храната — добра ли е?

— Храна? Каква храна? Освен хаповете не са ми дали нито троха.

— И нищо за пиене ли?

— Ти да не се опитваш да провалиш напредъка на лечението ми, Луис?

— Онова там — това ли означава? — Луис изкриви очи нагоре към съдбовното предупреждение над леглото.

— Това е само превантивно — рече Морс е неубедителна небрежност.

Очите на Луис се изкривиха отново, този път надолу, към найлоновия плик.

— Хайде, Луис! Кажи какво има в плика?

Луис бръкна в торбата и извади бутилка лимонов сок с отвара от ечемик и бе приятно изненадан от нескриваното удоволствие, изписало се по лицето на Морс.

— Ето… тук жената е пратила… нали разбирате, тя смяташе, че едва ли ще ви разрешат да пиете… нещо друго.

— Много мило от нейна страна. Предай й, че така, както е тръгнало, бих предпочел тая бутилка пред цял кашон уиски.

— Шегувате се, нали сър?

— Но не пречи да й предадеш какво съм казал, нали?

— А… ето и една книга — добави Луис, бъркайки още веднъж в торбата. — Заглавието й е: „Везните на несправедливостта — сравнително изследване на престъпленията и съответните наказания според архивите на Графство Шропшър, 1842 — 1852“.

Морс пое дебелия том и огледа странно дългото заглавие, но без кой знае какъв забележим ентусиазъм.