Смърт в облаците

Доктор Брайънт нямаше намерение да прави прибързани заключения. Само поклати глава с озадачено изражение на лицето.

Някъде до лакътя му се чу глас — гласът на дребния господин с мустаците, който се бе увил с шал.

— На врата й — каза той — има нещо.

Говореше стеснително, с чувството, че пред него стои човек, който е по-компетентен от него.

— Наистина — отвърна доктор Брайънт.

Главата на жената падна отпуснато на една страна. Встрани на гърлото й имаше малка следа от пробождане.

— Пардон — присъединиха се Дюпон баща и син, които слушаха от известно време. — Доколкото успях да разбера, дамата е мъртва и на шията й има белег, така ли?

Каза го по-младият Дюпон.

— Ако позволите, ще ви кажа, че тук летеше една оса. Аз я убих. — Той показа смачканото насекомо в чинийката от кафето си. — Не е ли възможно горката жена да е умряла от ужилване? Слушал съм, че стават такива неща.

— Не е невъзможно — потвърди доктор Брайънт. — Имал съм подобни случи. Да, напълно възможно обяснение, особено ако е страдала от някаква сърдечна слабост.

— Какво трябва да направя, сър? — попита стюардът. — Ще кацнем в Кройдън всеки момент.

— Да, така е — отговори доктор Брайънт и отстъпи малко назад. — Но вече нищо не може да се направи. Тялото не трябва да се пипа.

— Да, разбирам.

Доктор Брайънт се приготви да се върне на мястото си и погледна с известна изненада дребния, увит в шал чужденец, който продължаваше да стои там, където беше застанал в началото.

— Уважаеми господине — каза му той, — най-добре е да седнете на мястото си. Ще кацнем в Кройдън след минута.

— Така е, сър — намеси се стюардът и добави високо: — Моля всички да заемат местата си.

— Pardon — каза дребният мъж. — Тук има нещо…

— Нещо?

— Mais oui3. Нещо, което не бяхме забелязали.

С острия връх на лачената си обувка той показа какво има предвид. Стюардът и доктор Брайънт проследиха движението на крака му с очи. На пода, полускрито под края на черната пола на мъртвата, те забелязаха нещо черно и жълто.

— Още една оса? — възкликна докторът с изненада.

Еркюл Поаро коленичи, измъкна от джоба си пинсета, внимателно улови откритието си и се изправи.

— Да — отбеляза той, — наистина прилича на оса, но не е.

Поаро завъртя предмета на едната и другата страна, за да могат докторът и стюардът да го видят добре — малко възелче от оранжеви и черни копринени нишки, закрепено към дълъг, особен на вид шип с безцветен връх.

— Боже мили! Боже мили! — Възклицанието дойде от устата на дребния мистър Кланси, който бе станал от мястото си и отчаяно протягаше врат над рамото на стюарда. — Забележително! Наистина удивително! Най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си. Кълна се, че никога не бих повярвал!

— Не бихте ли могли да се изразите малко по-ясно, сър? — попита го стюардът. — Познато ли ви е това нещо?

— Дали ми е познато? Разбира се, че ми е познато! — Мистър Кланси се изпълни с гордост и задоволство. — Господа, този предмет е трън от растение. Някои диви племена ги използват, за да ги изстрелват през специална тръба с духане… Сега не мога да си спомня точно дали тези племена бяха от Южна Америка или от Борнео… Но без всякакво съмнение, това е добре известното оръжие на туземците. Силно подозирам, че върхът му…