Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Внезапно откъм ъгъла на улица БонзАнфан блеснаха няколко пушки. Чуха се равномерните стъпки на друг патрул, който съгледа четата и застана на десетина крачки от нея.
Капралът на патрула извика.
— Кой е?
— Свой! — отвърна Морис. — Свой! Ела насам, Лорен! Онзи, към когото беше отправена тази покана, тръгна начело на осемте си другари и бързо се приближи.
— А, Морис, ти ли си? — попита капралът. — Ах, ти, похитителю на женски сърца! Какво правиш по улиците по туй време?
— Виждаш ме, идвам от Секцията на братята и приятелите.
— Да, а сега отиваш в секцията на сестрите и приятелките. Досещаме се:
Научете се, моя хубавице, че когато дойде полунощ една вярна ръка, една любовна ръка, полека-лека ще се плъзне в тъмното и ще отвори вратата, която на мръкване заключихте вие след себе си…
— А, не е ли така? — попита след краткия рецитал капралът.
— Не, приятелю, ти се лъжеш. Отивах си право вкъщи, но по пътя срещнах тази гражданка, която искаше да се отскубне от ръцете на гражданите доброволци. Притекох се и ги попитах защо я задържат.
— Разбирам — рече Лорен и добави с поетичен глас. — На френските кавалери характерът е такъв…
Като се обърна към доброволците, капралът продължи:
— Защо сте задържали тази жена?
— Вече обяснихме това на поручика — отвърна предводителят на четата. — Защото няма билет.
— О — каза Лорен, — това ли било голямото злодеяние?
— Не знаеш ли каква заповед е издала комуната? — попита на свой ред предводителят на доброволците.
— Знам, знам! Но има друга заповед, която отменя заповедта на комуната.
— Каква заповед?
— Ето чуй:
Поетичният капрал се усмихна.
— А? Какво ще кажеш за тази заповед, гражданино? Нали е превъзходна?
— За превъзходна — превъзходна е, но не ми се вижда задължителна. Първо, няма я обнародвана във вестниците, второ, не сме ни на Пинд, ни на Парнас, трето, сега не е ден и, най-после, тази гражданка може да не е нито млада, нито хубава, нито пък прелестна.
— Обзалагам се за противното — рече Лорен. — Чуй, гражданко — обърна се към изгубилата ума и дума жена, — докажи ми, че казвам истината. Свали качулката, за да видят всички дали не си от онези, за които именно се говори, в заповедта…
— О, господине — възкликна жената и още повече се притисна към Морис, — след като ме защитихте от неприятелите, защитете ме и от приятелите си!
— Виждаш ли, виждаш ли — каза предводителят на доброволците, — тя се крие. Много се опасявам тя да не е някоя шпионка на аристократите, някоя безпътница, някоя нощна птица.
— О! — продължи да стене жената и като се обърна към Морис, откри пред него лицето си, искрящо от младост, хубост и изящество на форми и линии. Фенерът осветяваше прелестното й лице. — О, погледнете ме, приличам ли на това, за което говори този човек?!
Морис бе възхитен. Никога дори и на сън не бе виждал нещо такова, каквото току-що се бе появило пред него. Казваме „се бе появило“, тъй като непознатата покри лицето си почти толкова бързо, колкото го беше открила.
— Лорен — рече Морис шепнешком, — поискай ти да отведеш тази жена в участъка, ти имаш това право, ти си началник на патрул.
— Хубаво — отвърна капралът, — разбрах от една дума. После, като се обърна към непознатата, рече:
— Хайде, хубавице моя, елате с нас, щом не искате да ни дадете доказателства, че влизате в регламента на заповедта.
— Как? Да върви с вас? — възнегодува водачът на доброволците.
— Разбира се. Ние ще отведем гражданката в Градския дом, където сме и на пост. Там ще съберем сведения за нея.
— Ами тя е наша и ние ще си я закараме там!
— Вижте какво, граждани, струва ми се, че ще се скараме — каза Лорен. — Не ми се ще да стане това.
— Ами ако щете — сърдете се, ако не щете — не, но ние сме истински войници на републиката. Вие пазите реда по улиците, а ние сме тръгнали да проливаме кръвта си на границата.
— Внимавайте да не я пролеете по пътя за там, граждани. Ако не сте малко по-вежливи, това лесно може да ви се случи.
— Вежливостта е добродетел на аристократите — възразиха доброволците. — Ние сме безгащници2.
— Хайде, хайде — възрази Лорен. — Не произнасяйте такива думи пред госпожата. Тя може да е англичанка, а англичаните са извънредно срамежливи хора. Не ми се сърдете за туй предложение, моя хубава нощна птичко — прибави той ласкаво, като се обърна към непознатата. — Не ми се сърдете, че ви каня да тръгнете с нас, не ми се сърдете, че произнасям такива слова.
2
Безгащници — санкюлоти: име, давано на революционерите по онова време. — Б. пр.