Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Да пийнем ли? — наивно попита предводителят на доброволците.
— Разбира се — свойски рече Лорен. — Умирам от жажда, а тук на ъгъла на улица Дьо Лувър има прекрасно локалче.
— Защо не ни каза това по-раничко, гражданино? — докачливо се обади водачът. — Много съжаляваме, че се усъмнихме в твоя патриотизъм. Като доказателство за това, в името на народа и на закона, да бяхме се целунали?…
— Да се целунем — рече добродушно Лорен. Доброволците и войниците захванаха с въодушевление да се целуват. По онова време хората много лесно се целуваха.
— Хайде, приятели — чуха се няколко гласа след странното занимание. — Напред към локала!
— Ами ние — завикаха ранените с плачливи нотки в гласа, — нас тук ли ни оставяте?
— А — рече Лорен, — тъй се оставяло то. Така ли се оставят мъжаги, паднали в бой за отечеството? Така ли се зарязват насред път паднали в битка патриоти? Е, наистина, по погрешка, но все пак паднали, паднали още ранени.
Лорен нареждаше като равин на молитва.
— Ние ще ви пратим носачи — продължи той. — А додето дойдат носилките, пейте си Марсилезата. Това ще ви поразсее.
Като остави войниците и доброволците, хванати любовно ръка за ръка, да вървят към двореца, Лорен притича към Морис, който заедно с непознатата жена го чакаше на ъгъла на улица Кок.
— Морис — рече той, — обещах ти един съвет, и той е: по-добре ще направиш да дойдеш с нас, отколкото да се компрометираш със закрилата на тази гражданка, която наистина ми се вижда очарователна, но която именно поради тази причина е още по-подозрителна. Очарователните жени, които скитат нощем сами по парижките улици…
— Господине — възрази жената, — моля ви, мерете си приказките и не разсъждавайте по този повърхностен начин…
— Първо, вие казахте „господине“, а това е голям грях, чуваш ли, гражданко? Хайде, ето сега че и аз казвам „вие“…
— Е, да, да, гражданино — не отстъпи жената, — остави своя приятел да свърши едно добро дело.
— Как ще стори това?
— Като ме отведе до дома ми и ме пази по пътя.
— Морис, Морис, не е лесна и твоята — рече Лорен. — Мисли какво ще направиш. Излагаш се на опасност…
— Знам — отвърна спокойно Морис. — Но какво бих могъл да направя? Ако оставя тази клета жена, патрулите пак ще я спрат.
— О, да — живо възкликна жената, — с вас, господине… исках да кажа, с теб, гражданино, ще бъда спасена.
— Чуваш ли? Казва „спасена“ — забеляза Лорен. — А това ще рече, че тя е в голяма опасност.
— Чуй ме, драги Лорен — отбеляза на свой ред Морис, — нека бъдем справедливи. Тя или е добра патриотка, или е аристократка. Ако е аристократка, ние сгрешихме, че я защитихме. Добре, и като я хванат, ние ще излезем виновни. Ако ли пък е добра патриотка, длъжни сме да й окажем съдействие.
— Пардон, пардон, драги приятелю. Нека ме прости Аристотел, но твоята логика е доста глупава. Ти говориш като онзи, който казва:
— Слушай, Лорен — рече Морис. — Остави настрана Дор, Парн и ЖантилБернар, моля те. Нека си говорим сериозно. Ще ме оставиш ли да изпратя тази жена или не?
— Ти, Морис, ме поставяш в затруднено положение: да пожертвам длъжността си заради своя приятел или пък приятеля си — за длъжността. Виждаш ли, Морис, страх ме е да не пожертвам именно длъжността.
— Можеш да решиш, както съвестта ти повелява, но за Бога, решавай по-скоро.
— Няма ли да злоупотребиш?
— Обещавам.
— Това не стига, закълни се.
— В какво да се закълна?
— Закълни се в олтара на отечеството.
Лорен сне шапката си, обърна я с кокардата към Морис, която той трябваше да приеме именно като олтар на отечеството, и съвършено сериозно извърши свещения ритуал.
— А сега — рече Лорен — ето ти я тази жена. Тя е „Галия и Лутеция“3. Може да се намери някой да ти рече, както и на мен са ми казвали: „Галия и Лукреция“, но ти си карай колата. Лутеция или Лукреция, все едно е. И двете думи са латински.
— Гражданко — рече Морис, — сега съм на ваше разположение. Благодаря ти, Лорен!
— Добър ти път — отвърна Лорен и нахлузи олтара на отечеството на главата си.
Верен на вкуса си да възпява виното, любовта и веселия, безгрижен живот, той се отдалечи, като си мърмореше важно под носа:
— Най-сетне, мила Елеонор, ти го позна — този очарователен грях, него, който се боеше дори да пожелаеш. Когато го вкуси, ти пак се боеше, но кажи ми сега, има ли нещо страшно в цялата работа?
3
Франция и Париж. — Б. пр.