Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Кимна като че ли си е спомнила нещо важно, което би трябвало да каже в самото начало:
— С числата, неоградени с кръгчета, са обозначени текстовете към снимки, в които името ти поне е споменато — Лизи Ландън, жена от плът и кръв. Най-накрая, но не най-малко — предвид на това как те наричаме открай време, май се получи каламбур, нали? — са няколко числа, отбелязани с квадратчета. На тези снимки си сама. — Изгледа сестра си почти заповеднически. — Ще ти е интересно да ги разгледаш.
— О, да, сигурна съм. — Лизи се постара да изглежда въодушевена, макар да не проумяваше защо трябва да се интересува от свои снимки, направени през онези прекалено бързо отминали години, когато имаше до себе си мъж — истински мъж, не досадник като инкунксите, дързък мъж, с когото да споделя дните и нощите си. Втренчи се в купищата периодични издания и си представи какво ще е да ги прелиства едно по едно, седнала с кръстосани крака на пода в „нишата на славата“ (къде другаде?), търсейки фотографиите, запечатали щастливото й минало със Скот. На онези, които бяха разгневили Аманда, сигурно се вижда как тя върви няколко крачки зад съпруга си и го гледа с обожание. Ако другите го аплодират, и тя ръкопляска. Лицето й изразява само вежлив интерес. Изражение, което казва: „Той не ме отегчава.“ Изражение, което казва: „Той не ме въодушевява.“ Или „Не бих се хвърлила в огъня заради него, нито той заради мен“ (лъжа, лъжа, лъжа), или „Всичко е постарому“.
Аманда ненавиждаше тези снимки. Погледнеше ли ги, виждаше как сестра й „свири втора цигулка“, как е „превърната в деветата дупка на кавала“. Виждаше как сестра й е наричана „госпожа Ландън“ или „госпожа Скот Ландън“, а понякога — о, каква горчилка се трупаше в душата й! — напълно е пренебрегвана. Изглежда, за нея това бе равнозначно на убийство.
— Мандичка-Пандичка?
Аманда я погледна. Светлината беше безпощадна и Лизи се сепна, като си спомни, че през есента сестра й ще навърши шейсет. Шейсет! Внезапно си даде сметка, че мисли за онова, което обсебваше съпруга й през безбройните безсънни нощи — онова, което, ако зависеше от нея, хора като Удбоди никога нямаше да узнаят. Нещо безкрайно и петнисто, което най-добре виждаха пациенти, болни от рак, поглеждайки в празната чаша и осъзнавайки, че до сутринта няма да им дадат повече обезболяващи медикаменти.
„Много е близо, миломое. Не го виждам, но го чувам как се храни.“
„Млъкни, Скот, какви ги говориш?“
— Лизи? — колебливо се обади Аманда. — Каза ли нещо?
— Само си мърморех. — Лизи се насили да се усмихне.
— На Скот ли говореше?
Лизи се отказа от опитите да се усмихне:
— Май да. Понякога още му говоря. Налудничаво, а?
— Не, стига да ти помага. А лудостта не помага. Знам го от опит, нали така?
— Манда…
Ала Аманда се обърна и се втренчи в купищата журнали, годишници и студентски списания. След малко отново погледна сестра си и плахо се усмихна:
— Добре ли направих? Доволна ли си? Исках само да дам своя принос…
Лизи хвана ръката й и я стисна:
— Много ти благодаря. Стига сме се въртели тук. Да хвърлим ези-тура коя първа ще вземе душ.
4.
„Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед.“
Гласът на Скот.
Лизи отвори очи и си помисли, че е задрямала, докато върши някаква досадна работа, и й се е присънило (за кратко, но много ясно), че Скот е умрял, а тя се е заела с Херкулесовата задача да разчисти оборите на неговото творчество. След миг обаче осъзна, че съпругът й наистина е мъртъв; беше заспала в леглото си, след като беше закарала Манда до дома й, и наистина сънуваше.
Сякаш се носеше сред лунна светлина. Долавяше уханието на екзотични цветя, усещаше полъха на летния ветрец — онзи ветрец, който духа късно след полунощ в някое тайно място далеч от дома. И все пак явно си беше у дома, защото виждаше обора и работните помещения на Скот, към които се домогваха инкунксите. А сега благодарение на Аманда тя знаеше, че там се съхраняват снимките, на които беше фотографирана със съпруга си — бяха заровено съкровище, емоционална плячка.
„По-добре да не ги разглеждаш“ — пошепна й вятърът. О, да, несъмнено беше така. Само че тя щеше да ги разгледа. Нещо я човъркаше да го стори, след като вече знаеше за съществуването им.
С почуда установи, че седи върху грамадно парче плат, посребрено от луната, върху което безброй пъти са отпечатани думите „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“, и завързано в ъглите като носна кърпа. Хрумването й се стори много оригинално — усещането бе, като че ли седи върху облак.