Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Манда я наблюдаваше намръщено — очевидно не беше възхитена от реакцията й.
— В текста към онези, които са оградени с кръгчета — сигурно са над шестстотин — журналистите се изказват пренебрежително за теб.
— Така ли? — недоумяващо промърмори Лизи.
— Ще ти покажа. — Аманда прелисти бележничето, приближи се до купищата списания и други печатни издания, натрупани до стената, и избра две — луксозно подвързан годишник на университета в Кентъки и списание, наречено „Ритници и пестници“ — едно от онези претенциозни названия, измислени от студентите по английска литература, което привлича вниманието, но не означава нищо. — Разгърни ги, разгърни ги! — добави заповеднически и ги тикна в ръцете на сестра си, при което от пазвата й лъхна киселата миризма на пот. — Страниците са отбелязани с показки.
„Показки!“ Така майка им наричаше парченцата хартия, които пъхаше в книгите, за да отбележи докъде е стигнала. Лизи разгърна годишника, фотографията, на която бяха двамата със Скот, беше заснета от професионалист и много качествена. Съпругът й пристъпваше към подиума, тя стоеше зад него и ръкопляскаше. Присъстващите се бяха изправили на крака и също го аплодираха. Съвсем различна бе снимката в „Ритници и пестници“ — беше отпечатана на долнокачествена хартия и размазана, ала като я погледна, Лизи неволно се просълзи. Скот влизаше в някакво заведение — тъмно мазе, кънтящо от оглушителна музика. Устните му бяха разтегнати в типичната му усмивка, която сякаш казваше: „О, да, тук е жестоко!“ Макар че Лизи се движеше на една-две стъпки зад него, лицето й бе озарено от силната светкавица на фотоапарат. Открояваше се дори блузата й, модел на Ан Клайн — синя, с широка червена ивица отляво. Не се виждаше какво носи надолу (тя изобщо не си спомняше тази вечер), но беше сигурна, че е била с джинси. Когато ходеха на нощно заведение, винаги обуваше избелели джинси. Надписът над снимката гласеше: „Живата легенда Скот Ландън, придружаван от приятелка, миналия месец посети клуб «Концлагер №17» към университета във Върмонт. Остана, докато затвориха заведението — чете откъси от произведенията си, танцува. Човекът умее да се забавлява.“
Да, човекът умееше да се забавлява. Готова беше да го потвърди под клетва.
Погледна купищата периодични издания, внезапно разбра на какви находки може да се натъкне в тях и осъзна, че в крайна сметка Аманда я е наранила, отворила е рана, която дълго щеше да кърви. Само Скот ли знаеше за тъмните местенца? Противните тъмни местенца, в които човек се чувства ужасно самотен и безгласен? Може би не всичко й беше известно, но и онова, което знаеше, й бе предостатъчно. Знаеше например, че той е суеверен и след залез слънце никога не се поглежда в огледало или друга отразяваща повърхност. Въпреки това го обичаше. Защото човекът умееше да се забавлява.
Но вече не. Сега човекът беше покойник. „Беше се споминал“, както казваха хората; нейният живот пък беше преминал към нов етап — етап „соло“ — и вече беше твърде късно за връщане назад.
Фразата я накара да потрепери и да се замисли за неща,
(пурпурното, онова с петната отстрани)
които предпочиташе да забрави, затова побърза да ги прогони от съзнанието си.
— Радвам се, че си намерила тези снимки — каза сърдечно на Аманда. — Бдиш над мен като по-голяма сестра, нали?
Както очакваше (но не смееше да се надява), Манда се слиса дотолкова, че самодоволното й изражение изчезна и тя забрави игричките си. Недоверчиво изгледа сестра си, сякаш да разбере дали не й се подиграва, и след като не установи и сянка от враждебност, полека-лека се превърна в покорната сговорчива Аманда. Взе си бележника и озадачено го изгледа, все едно се питаше как е попаднал в ръцете й. Очевидно беше загубила маниакалния си интерес към числата, което според Лизи беше голяма крачка в правилната посока.