Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Сняг и лед, и вятър, и кръв…
Нещото в плиткия трап нададе груб, пронизителен врясък и поклати глава. Разклонени рога с размерите на малки дървета се разлюляха насам-натам, загребвайки сняг и пръст, и едва не улучиха един от мъжете, който се беше привел, за да го намушка с копието си.
Лосът беше по-едър от всичко подобно, което Пол беше виждал в скучния лондонски зоопарк, плещите му се извисяваха над човешки бой и тежеше колкото удостоен с награда бик. Беше водил ожесточена битка вече почти цял час и върховете на огромните, извити рога бяха нашарени с кръвта на един мъж на име Няма да Плача, но и рунестата кожа на животното бе напоена със собствената му кръв, също както снегът по ръба на ямата.
То отново подскочи и рухна обратно, ровейки с копита дъното на ямата, което бе заприличало на розова пяна. Копия стърчаха от рунтавата му кожа и потракваха като екзотични украшения. Тичащия Надалеч, изглежда, най-безстрашният от всички ловци, се наведе, за да мушне едно от копията си. Първият му опит не успя, той избегна размаханите рога и тикна каменното острие точно под огромната челюст на животното. Бликна триметров фонтан от артериална кръв и изпръска Тичащия Надалеч и намиращите се най-близо до него двама ловци, добавяйки още един пласт боя върху кафяво-жълто-черната им окраска.
Лосът отново се заизкачва по склона в последен отчаян опит да се измъкне от ямата, но не успя да превали ръба, преди копията на ловците да го съборят и да го плъзнат обратно надолу, непохватен като малко сърненце.
Кръвта от шията му вече бликаше на по-слаби тласъци. Лосът стоеше несигурно върху краката си на дъното на трапа и с мъка поемаше всяка следваща глътка въздух. Единият му крак се подгъна, но той го изпъна отново, оголил зъби от абсолютно изтощение и втренчил поглед изпод короната от рога. Мъжът на име Птицеловеца го прободе отстрани, но това вече нямаше никакво значение. Лосът отстъпи крачка назад, а върху муцуната му се изписа израз, който Пол би нарекъл безсилен, след което падна на колене, търкулна се на една страна и гръдният му кош се набразди от вълнообразни потрепвания.
— Сега той ни се дава — каза Тичащия Надалеч. Под размазаната боя устата му бе застинала в гримаса на изтощено удовлетворение, но очите изразяваха нещо по-дълбоко. — Сега той е наш.
Тичащия Надалеч и още един мъж се спуснаха в ямата. Когато другарят му сграбчи рогата и ги задържа здраво, докато лосът хриптеше и се опъваше, Тичащия Надалеч заби в шията му тежка каменна секира.
По особено жестока ирония на съдбата ловецът със странното име Няма Да Плача беше пострадал не само от дълбоки прорези от рогата по лицето и главата, но бе загубил и лявото си око. Докато един от ловците тъпчеше сняг в безформената дупка и я превързваше с ивица щавена кожа, Няма Да Плача си тананикаше някаква песничка, която напомняше и погребална песен, и молитва.
Тичащия, Надалеч се приведе над него и се опита да измие кръвта от разраненото му лице, но безформените прорези продължаваха да кървят обилно. Пол се изуми от спокойствието, с което останалите реагираха на ужасяващите рани на своя другар, но всъщност всеки от тях си имаше собствени белези и недостатъци.
„Хората тук умират лесно — помисли си той, — така че всичко, по-маловажно прилича по-скоро на победа.“
Ловците неандерталци нарязаха бързо и ловко трупа на лоса на големи късове с кремъчните си ножове и увиха ципата, карантиите и дори костите във все още димящата кожа. Човеците, както наричаха сами себе си, нищо не прахосваха.
Когато попривършиха работата, отново запоглеждаха към Пол — вероятно се питаха дали бяха успели достатъчно да впечатлят със своето юначество чужденеца, когото бяха спасили от замръзналата река. Само този, на когото казваха Птицеловеца, го гледаше с нескрито недоверие, но всички запазваха дистанцията. Тъй като не беше взел участие нито в убиването, нито в нарязването, Пол се чувстваше абсолютно излишен и изпита благодарност към Тичащия Надалеч, когато той се приближи към него. Единствено предвождащият лова беше разговарял с Пол до този момент. Той протегна омазаната си с кръв ръка, предлагайки на чужденеца ивица тъмночервена плът от убитото животно. Признателен за проявеното към него внимание, Пол прие. Месото нямаше никакъв вкус — все едно дъвчеше парче напръскана с кръв гума.
— Дървените рога се бориха мъжки. — Тичащия Надалеч сложи още едно парче в устата си. Тъй като не можа да го напъха цялото, вдигна ръка и отряза останалата навън част с каменната брадва, докато приключи с първата хапка. Ухили се, излагайки на показ износените си и изпотрошени зъби.