Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Етиен спря пред розите и измъкна една нежна жълта пъпка от бодливите стебла и листата. Неочаквано цветът се откъсна, сякаш беше чакал да падне в ръката й. Тя го вдигна на утринната светлина и се взря в сложната му структура. Красотата на розата съдържаше всички доказателства, които и бяха необходими, за да се увери за сетен път в чудодейната сила и величието на Бога. Сестра Етиен често използваше подобни примери от природата, за да вдъхнови набожността и молитвите си.
Опита се да проследи извивките на листенцата. Все едно се взираше в триизмерна стереокартина, нарочно сътворено изображение за оптична измама. Образът се носеше пред очите й, сякаш се опитваше да се превърне в нещо друго. В следващия миг усети, че и става лошо — ужас но чувство за гадене. Главата й сякаш се разширяваше като балон, който всеки момент щеше да се спука. Усети, че пада, но всичко сякаш не се случваше с нея, а с някой друг. Какво й ставаше?
Опита се да стане, но не можеше да пази равновесие и нещо я държеше прикована към земята. В главата й отекна тих плач, който ставаше все по-силен и се превръщаше в монотонно бръмчене — хипнотичен звук, който притъпяваше всички други усещания. Сестра Етиен гледаше в унес дълбините на цвета. Бръмченето достигна нова висота — на света не съществуваше нищо друго освен розата и бръмченето в главата й.
Черепът й скоро щете да се взриви, а образът да се превърне в реалност.
Изведнъж до обонянието й достигна сладникавата и отвратителна миризма на гроб. Противна воня, краят на всичко, смрад на разложение и гниене. Мирисът на страха, отвращението и злото. В душата й зейна пропаст. Розата, градината и целият свят се разпръснаха във всички по соки със зашеметяваща скорост, а самата тя се понесе в празното простра нство в края на времето.
И в този миг я осени Видението. Събирайки се и придобивайки очертания, отделните части на образа се наредиха като в калейдоскоп. Етиен гледаше как ужасът се разгръща като цвета на черна роза.
Бруклин, Ню Йорк — Собески. 15 август 1998
Отец Собески никога не беше виждал отец Каренца толкова разстроен.
Бе имал работа с много свещеници, внезапно загубили вярата си, но инстинктът му подсказваше, че този път не става дума за това. След четирийсетгодишно проповядване човек усеща такива неща… Пък и му бяха казали да следи отблизо този свещеник, Каренца дойде в стаята му с желанието да разговарят, но още не бе проронил дума. Стоеше пред бюрото на Стан и се двоумеше, извърнал поглед встрани. Несъмнено беше много красив. Изящните му остри черти явно не пречеха на популярността му сред енориашите. Те обичаха приятната пленителната усмивка, която днес не красеше лицето му.
— Кажи ми — почна отец Каренца, — някога, виждал ли си… свещеник… който е убил човек?
— Питър! — ахна Собески. — Какво е станало?
— Мисля, че убих човек. При самоотбрана.
Отец Каренца се вторачи в ръцете си и бавно прикри лицето си с тях.
„Господи! Това е лудост“ — помисли Собески и каза:
— Искаш ли да се изповядаш?
Опитваше се да говори спокойно и професионално, ала треперещият му глас го издаде.
Питър бавно поклати глава.
— Не.
— Тогава какво? Слушам те…
Каренца погледна през прозореца, после отново към Собески.
— Може и да греша. Нека да ти разкажа.
Питър преглътна с усилие. Челото му беше обляно н пот.
— Искаш ли да пийнеш нещо, преди да започнеш? Имам бренди…
— Да, мисля, че ми е необходимо. Благодаря. Стан се приближи до малкия дъбов шкаф до телевизора, извади гарафа и две кристални чашки, напълни ги и подаде едната на младия свещеник.
Отец Каренца отпи внимателно и погледна Собески в очите.
— Питър — великодушно се усмихна Стан, — стига си го увъртал.
— Съжалявам — прекъсна го Каренца. — Повярвай ми, това е най-безумното нещо, което…
Собески се вгледа изпитателно в Каренца. Питър беше много развълнуван и уплашен и губеше самообладание. Затова му каза колкото можа по-спокойно:
— Сигурно не е чак толкова лошо.
— Не, отче. Ще помислиш, че съм се побъркал. Собески се опита да се усмихне.
— Няма. Довери ми се, Питър. И, за Бога, няма ли най-после да ми кажеш какво се е случило?
Заеквайки, Питър му разказа как бил тръгнал до кварталния магазин, за опита за грабеж и за… бедствието.
Когато свърши, изглеждаше изчерпан и смазан. Дишаше тежко. Собески се чувстваше странно вцепенен. — Казваш, че било като… синкав огън, така ли? Питър кимна.
— Сигурно го е поразил гръм. Казват, че светкавиците правят странни неща…
Питър се намръщи и поклати глава.
— А може ли да излизат от ръцете ти?