Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Кардиналът замълча, за да поразсъждава върху подробностите на разказа. Дишането му стана по-тежко и го макара да почувства бремето на килограмите. Не искаше американецът да види нарастващото му безпокойство, но вероятно нямаше начин да го скрие. Пречистващ огън! От ръцете му!…
— Кажете ми — рече Лареджа, — как реагира Каренца, докато ви разказваше какво се е случило?
Собески преглътна.
— Беше потресен, което е разбираемо. Още е изумен от преживяното. Не знае как и защо може да се е случило. Аз също нямам представа, но вие явно знаете.
Паоло въздъхна и пренебрегна плахия опит на Собески да изтръгне информация.
— Кой няма да е потресен от подобно преживяване? Как е със здравето?
— Физически изглежда добре. Но психически мисля, че има проблеми да проумее факта, че е убил някого, при това по такъв начин.
Кардиналът кимна. Сега вече имаше много работа, налагаше се да се овладее и да запази спокойствие. Всичко трябваше да бъде точно според великия замисъл.
А местните власти? — попита Лареджа. — Разбраха ли какво се е случило?
— Полицията разследва случая, но… — Собески се усмихна и поклати глава.
— Кардинал Лареджа, това е Ню-Йорк хората тук умират по всяко време и по най-странни и загадъчни начини. Полицията не обърна особено внимание на тази смърт, повярвайте ми.
Паоло кимна и предпочете да не размишлява за града, който бе пренебрегнал такова чудо.
— А по — нататък, кардинале? — попита Собески. — Имате ли други указания за мен?
— Изпратете ми го. Незабавно.
— При вас ли? Във Ватикана?
— Да. Мястото му е сред нас.
— Но какво да му кажа? Как да го накарам да се съгласи?
Паоло махна с ръка.
— Кажете му, че Ватиканът е създал специална комисия за разследване на това свръхестествено явление. Кажете му каквото искате. Само го пратете тук, колкото се може по-скоро! Довиждане, отец Собески, ще се чуем пак.
Паоло натисна едно копче и образът на събеседника му изчезна.
Собески беше добър свещеник и се бе справил отлично. В днешно време нямаше достойна награда за такава преданост.
„Да — помисли си Паоло Лареджа, сирак, нараснал по доковете на Неапол. — Да, лоялността и доверието са дефицитни стоки.“
Стана с усилие, прокле дебелината си и се затътри към прозореца, който гледаше към Виа Дела Фондамента и задната част на базиликата „Свети Петър“.
Денят беше топъл и влажният дъх на лятото проникваше през щорите.
Туристите се мотаеха из тесните улички зад стената, а гълъбите пърхаха с криле и се караха кой да заеме най-удобната позиция на первазите и водоливниците.
Красив град. На кардинал Паоло Лареджа му беше трудно да го смята за свой. Отдавна се бе отказал от родното си място, не го беше споменавал пред никого и дори не си позволяваше да мисли за унизителния си произход.
И все пак дали той и другите постъпваха правилно? Паоло си припомни отдавнашните дни на своята младост…
Тогава не беше дебел. На четиринайсет години беше висок и с едър кокал, почти една глава над момчетата на неговата възраст. Беше избягал от сиропиталището и трета година се препитаваше по доковете.
Там беше адски мръсно. Болестите дебнеха навсякъде. Паоло с още едно момче живееше в някакъв изоставен склад. Прехранваха се с плодове и колбаси, откраднати от сергията на някой невнимателен продавач, и изхвърлени изгнили зеленчуци, от време на време отмъкваха портмонето на някой минувач, достатъчно глупав, за да се разхожда из джунглата около пристанището.
А нощем сбивания, пиянски оргии и кикотещи се, вонящи между бедрата жени.
Животът беше труден, но когато стана на седемнайсет години, Паоло вече беше мъж, як и едър. Мислеше, че е най-смелият, най-непреклонният и най-страховитият, но един моряк от турски кораб, който не хареса наперената му походка, го предизвика да се бият на живот и смърт.
Схватката се премести от мрачната кръчма на улиците, които бяха отрупани с боклуци и човешка утайка. Борбата кипя цяла нощ и продължи до зазоряване. Насъбра се огромна тълпа. Виковете и подстрекателствата се превърнаха в монотонно бръмчене, разпалвано от рома и опиума. Едва когато разбра, че или трябва да убие, или да бъде убит, в сърцето му нахлу страх.
Беше наранявал много хора, дори бе осакатил неколцина, но никога не бе убивал човек. И когато този момент дойде, той изкопчи ножа от ръката на турчина и опря острието му в хлъзгавото гърло на противника си. И разбра, че не може да убие така лесно.
Опита се да пробие лъсналата от пот кожа и да разсече вените и артериите, но вратът на турчина сякаш се бе превърнал в камък. Осъзна, че разумът и тялото му поставят граница, която не може да премине.