Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
— Добре, Дъг, ето ти списъка.
Дъг го прегледа.
— Сега да измислим какъв ще е първият голям удар.
— Накарай шпионите да ти кажат.
— Добре, Том. Но ти си най-важният шпионин. След срещата в дерето довечера… — Том се намръщи и завъртя глава. — Какво има?
— Виж сега, Дъг, дерето си е хубаво, ама знам по-добро място. Гробището. Слънцето ще е залязло. Ще им напомня, че ако не внимават, всички ще попаднем там накрая.
— Добре си го намислил.
— Тъй, ще ида да шпионирам и да събера момчетата. Първо на моста, после в гробището, а?
— Том, ти си голяма работа.
— Винаги съм бил — отвърна Том. — Винаги.
Пъхна молива в джобчето на ризата си, затъкна бележника с никелирана подложка под колана на дочения панталон и отдаде чест на своя командир.
— Свободно!
Том се втурна.
10.
Зеленият простор на гробището бе запълнен с камъни с имена по тях. Не само имената на хора, покрити с пръст и цветя, а и имената на сезоните. Пролетният дъжд бе изписал тук размити, незабележими вести. Лятното слънце бе избелило гранита. Есенният вятър бе смекчил очертанията на буквите. И снегът бе полагал студената си ръка върху зимно белия мрамор. Но каквото имаха да кажат сезоните, сега беше само хладен шепот в трепкащата сянка сред посланията на имената: „Тайсън! Боумън! Стивънс!“
Дъглас прескочи „Тайсън“, мина с пъргави стъпки по „Боумън“ и заобиколи „Стивънс“.
В гробището цареше хлад на стара смърт, на стари камъни, възникнали в далечни италиански планини и докарани с кораби в този зелен тунел под небеса, които са твърде ярки лете и прекалено печални зиме.
Дъглас се зазяпа. Целият терен гъмжеше от древни страхове и обреченост. Великата армия стоеше около него, а той се озърташе дали невидимите ципести криле в шумоленето на въздуха не са се сврели по високите брястове и кленове. Дали момчетата долавяха всичко това? Чуваха ли как есенните кестени тупваха меко като котешки стъпки по благата земя? Но сега всичко бе застинало в синкав здрач, обвил всеки камък с огледални искрици там, където млади жълти пеперуди бяха сушили крилцата си на слънце, ала вече ги нямаше.
Дъглас поведе своята внезапно настръхнала банда навътре в земята на покоя и ги накара да вържат кърпа на очите му. Останала сама, устата му се усмихваше на себе си.
Зашари с ръце, напипа надгробие, засвири като на арфа и зашепна:
— Джонатан Силкс. 1920-а. Загинал от куршум. — После друг: — Уил Колби. 1921-ва. Грип.
Обърна се слепешком да докосне дълбоко врязани имена със зелен мъх, дъждовни години и стари игри през забравени Задушници, когато неговите лели оросявали тревата със сълзи, а гласовете им звучали като дървета, брулени от вятър.
Назова хиляда имена, подреди десет хиляди цветя, лопати блеснаха на слънце десет милиона пъти.
— Пневмония, подагра, гастрит, туберкулоза. Всички те са били научени — каза Дъг. — Научили са ги как да умират. Доста тъпо е да си лежиш тук и нищо да не правиш, а?
— Ей, Дъг — обади се неспокойно Чарли. — Срещнахме се тук да говорим за твоята армия, не за умиране. От днес до Коледа са цял милиард години. Имам толкова време за запълване, че не остава никакво време да умирам. Събудих се тая сутрин и си рекох: „Чарли, да живееш е върхът. Продължавай да живееш!“
— Чарли, те искат от тебе да говориш така!
— Да не съм се сбръчкал, да не съм пожълтял като кучешка пикня? На четиринайсет съм, не на петнайсет или на двайсет, нали?
— Всичко ще развалиш!
— Аз просто не се тревожа — грейна Чарли. — Като гледам, всеки умира, но дойде ли моят ред, само ще кажа: „Не, благодаря“. Бо, ти ще умреш ли някой ден? А ти, Пийт?
— Аз ли? Не!
— И аз не!
— Видя ли? — обърна се Чарли към Дъг. — Няма да изпомрем като мушици. Сега ще вземем да си полежим на сянка като хрътки. Давай го по-спокойно, Дъг.
Юмруците на Дъг се свиха в джобовете, стиснаха прах, топчета и парченце тебешир. Всеки миг Чарли щеше да побегне и бандата с него, за да джафкат като кучета и да се въргалят в здрача като под сянката, на асма, без дори да отпъждат мухите, със затворени очи.
Припряно надраска имената им — „Чарли“, „Том“, „Пийт“, „Бо“, „Уил“, „Сам“, „Хенри“ и „Ралф“ — по надгробни камъни, после отскочи, за да ги остави да съзрат себе си в тебеширения прах по мрамора, изветрен от повея на времето в клонаците.
Момчетата гледаха смълчани дълго, много дълго, очите им шареха към странните тебеширени очертания по студения камък. И накрая едва се чу шепнеща въздишка.