Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
Чисто бял кораб се подаде внушително от мъглата и се отърка в пристана.
Свирката изпищя. Тълпата се струпа и избута Дъглас по подвижното мостче.
— Първо ти, Дъг!
Оркестърът изсипа цял тон медни звуци и десетина фунта гръм на чинели в мелодията на „Той е мил, чудесен човек“, докато го тикаха към палубата, после всички скочиха обратно на пристана.
Бам!
Подвижното мостче падна.
Хората не бяха изоставени на брега. О, не.
Той беше изоставен във водата.
Параходът се отдели с писък от пристана. Оркестърът засвири „«Кълъмбия», океанската перла“.
— Довиждане, Дъг — провикнаха се градските библиотекари.
— Сбогом — шептеше всеки.
Дъглас се озърташе към кошниците с лакомства за пикник, наредени по палубата, и си спомни музея, където веднъж бе видял египетска гробница с играчки и купчинки спаружени плодове около малка ладия, издялана от дърво. Пред очите му сякаш припламна барут.
— Сбогом, Дъг, сбогом…
Жените вдигаха кърпички над главите си, мъжете махаха със сламени шапки.
Скоро корабът се озова сред студената вода и мъглата го обви, а оркестърът избледня.
— Приятно пътуване, момчето ми.
Той вече знаеше, че потърси ли, няма да намери капитан, нито екипаж, но двигателите боботеха под палубата.
Долови изтръпнал, че ако се пресегне надолу да опипа носа на кораба, ще открие името му прясно боядисано — „Сбогом, лято“.
— Дъг… — стигаха до него гласовете. — О, довиждане… о, сбогом…
После пристанът опустя, шествието вече го нямаше, корабът наду сирената за последен път и му разкъса сърцето, то се изля на сълзи през очите му, докато той викаше имената на всички обични хора, останали на брега.
— Бабо, дядо, Том, помощ!
Дъг падна от леглото сгорещен, премръзнал и разплакан.
3.
Плачът на Дъг секна.
Той се надигна и отиде пред огледалото, за да види как изглежда тъгата — ето я, оцветила целите му бузи, и когато протегна ръка да докосне другото лице, то беше хладно.
От съседната къща уханието на хляб във фурната насищаше късния следобед. Той изтича през двора към кухнята на баба си и я видя да вади чудните вътрешности на пиле, после поспря до прозореца и зърна Том високо в клоните на любимата му ябълка, сякаш опитваше да се покатери в небето.
Някой стоеше на верандата отпред и пушеше любимата си лула.
— Дядко, ти си тук! Олеле… И къщата е тук. И градът си е тук.
— Като гледам, момко, и ти си тук.
— Да. Ами да!
Дърветата наклониха сенките си към моравата. Някъде последната лятна косачка подстригваше годините и ги трупаше на приятни купчинки.
— Дядко, дали… — Дъглас затвори очи и изрече в мрака: — Дали смъртта е все едно плаваш на кораб, а всички твои хора остават на брега?
Дядо му разчете няколко облака в небето.
— Горе-долу това е, Дъг. Защо питаш?
Дъглас се вторачи във висок реещ се облак, който никога досега не бе имал тази форма и никога нямаше да я има отново.
— Кажи го, дядко.
— Какво да кажа? „Сбогом, лято“ ли?
„Не и ако аз мога да спра това!“ — помисли Дъглас.
И в главата му започна бурята.
4.
Чу се могъщ шум на фучащо, плъзгащо се желязо, все едно острието на гилотина разсече небето. Ударът се стовари. Градът потръпна. Но това беше само вятърът от север.
А долу, насред дерето, момчетата се заслушаха в очакване на новия тежък удар на вятъра.
Стояха на брега на потока да пуснат по една вода под хладните слънчеви лъчи, сред тях беше умисленият Дъглас. Всички се усмихваха, докато изписваха имената си по пясъка до потока с изпускащи пара лимонадени струи. „Чарли“ — изписа един. А нататък бяха „Бо“, „Пийт“, „Сам“, „Хенри“, „Ралф“ и „Том“.
Дъг издълба инициалите си със завъртулки, пое си дъх и добави послепис — „Война“.
Том присви очи, загледан в пясъка.
— Какво?!
— Война, тъпчо, то се знае. Война!
— Кои са враговете?
Дъглас Споулдинг погледна над зелените склонове на тяхното голямо потайно дере.
И тутакси, като задействани от часовников механизъм, в четири вехти, посивели, олющени, големи къщи четирима старци, слепени от изсъхнали листа и пожълтели сухи пръчки, показаха ликовете си на мумии от веранди или в прозорци с форма на ковчег.
— Те — прошепна Дъг. — О, те са! — Извъртя се с крясък: — В атака!
— Кого ще убиваме? — попита Том.
5.
Над зеленото дере, в суха стая на последния етаж в древна къща, старият Брейлинг се наведе треперещ от прозореца като някакво таванско чудовище. Под него тичаха момчетата.