Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
2.
През остатъка от следобеда и част от вечерта дремахме, любихме се и пак заспивахме. Спомням си как по някое време ми мина мисълта, че имаме късмет дето в Барселона вечерят толкова късно, иначе сигурно щяхме да си останем гладни.
Най-сетне успяхме да се изкъпем и облечем, после си поръчахме кола от хотела до ресторант „Торе далта Мар“, извисен на седемдесет и пет метра над морето върху Торе де Сан Себастиан — една от трите кули, обслужващи системата на градската въздушна железница. Дилайла бе направила резервацията и както винаги изборът й се оказа добър. Гледката беше главозамайваща; храната също — яребица, омар и филе миньон, придружени с каталунски специалитети като боб „Ганксет“, шунка „Гуихуело“ и сирене „Идиасабал“. Покрай всичко това видяхме сметката на две бутилки шампанско „Кава“ от местната винарска изба „Римартс“. За пръв път ги чувах, но явно си знаеха работата.
Все още не бях споменал за Мидори. Струваше ми се рано. Бяхме заедно едва от няколко часа и не исках да развалям настроението по време на великолепната вечеря. Пък и след разпалените любовните страсти се чувствах твърде объркан не само относно плановете за бъдещето, но и относно собствените си желания.
Затова се придържахме към познатите теми за разговор — най-вече работа и пътувания. Тя ми разказа, че все още е в служебен отпуск, докато нейната организация приключи разследването около случая в Хонконг, където Дилайла наруши заповедите и ми помогна. Там загубиха един добър агент и някои смятаха, че вината е нейна. Естествено, аз знаех каква е истината, но нямаше начин да ме призоват за свидетел.
— Нямам нищо против да съм във ваканция — добави тя. — Радвам се на свободното време.
Аз кимнах.
— Чудех се как ли ще се отървеш.
Тя вдигна чашата си.
— Според мен всичко мина добре.
Чукнахме се и отпихме.
— Как очакваш да приключи цялата работа? — попитах.
— Изобщо не мисля за това.
Аз обаче я познавах добре и се усмихнах съчувствено. Дилайла не обичаше да понася обиди нито от така наречените си началници, нито от когото и да било.
След малко тя сви рамене.
— Леко съм разтревожена. Не толкова дали ще ме върнат на работа, ще ме порицаят ли, или нещо подобно. По-скоро… Просто мразя начина, по който ме използват, а сетне ме съдят задето съм свършила точно каквото искат. Смъртта на Ал Джиб би трябвало да засенчи всичко останало, но се оказа, че не е така.
Ал Джиб беше терорист от мрежата на Абдул Кадир Хан, който се опитваше да закупи ядрени материали за сглобяване на бомба. В Хонконг Дилайла използва случайната възможност да го убие и в момента тази победа навярно беше единственото, което я спасяваше от нейните противници в организацията.
— Е, те си имат свои приоритети — казах аз.
— Да, имат си — да цъкат с езици на съвещанията. Честна дума, понякога едва се удържам да не ги пратя по дяволите.
— И аз съм си имал работа с тая порода — пресегнах се и докоснах ръката й. — Не им позволявай да те смачкат.
Тя се усмихна и стисна пръстите ми.
— Откакто те видях, съвсем ги забравих. Поне допреди да заговорим за тях.
— Е, в такъв случай трябва да се виждаме по-често — изтърсих, без да мисля.
Тя стисна отново ръката ми и каза:
— Би ми харесало.
Не отговорих.
Привършихме вечерята след полунощ и тръгнахме на северозапад към Ла Рибера. Беше делнична вечер, но въпреки това по „Ел Борн“, една от най-старите улици в града и сърце на Ла Рибера, гъмжаха тълпи, които извираха от баровете покрай улицата и от околните клубове и ресторанти. Успяхме да си намерим свободна маса в един бар, наречен „Ла Палма“. Беше чудесно старо заведение, непретенциозно, с бъчви за вино в ъглите и наденици по таванските греди. Поръчах за двама ни „Хайланд Парк“ 1958 година — едно от най-добрите малцови уискита в света — на безумната цена от 150 евро чашката, но какво пък, веднъж се живее.
След това продължихме разходката. Дилайла ме хвана под ръка и се сгуши до мен в прохладната нощ. Всичко изглеждаше тъй естествено, че почти бях готов да се разтревожа. Питах се какво ли ще е да бъде тъй всеки ден. После отново си припомних Мидори.
Неусетно се отклонихме на юг, в Бари Готик, където лабиринтът от каменни улички стана по-тесен и тълпите оредяха. Скоро единствените ни спътници бяха ехото на собствените ни крачки, сенчестите стени на мрачни катедрали и залостените врати на жилищата.