Чичо Фред през пролетта

2.

След като сведе гостната на племенника си до купчина тленни останки и потегли от Блоксъм Маншънс с такси, херцог Дънстабъл, силно подобрил настроението си след леката гимнастика, отиде на гара Падингтън и хвана влака в два и четирийсет и пет по направление Маркет Бландингс в графство Шропшир. Защото се беше самопоканил — беше прекалено нетърпелив по натура, за да се мотае и да чака хората да го канят — да прекара неопределено време като гост на Кларънс, девети граф Емсуърт и сестра му лейди Констанс Кийбъл в оная фрашкана с призраци древна съборетина замъка Бландингс.

Картичката, която беше изпратил преди няколко дни със съобщение за предстоящото си пристигане и поръчка за просторен апартамент на партера с южно изложение и тиха приемна, където да може да работи със секретаря Рупърт Бакстър върху историята на рода си, се прие на масата за закуска в Бландингс със смесени чувства.

Лорд Емсуърт, видимо ужасѐн, прие страшната новина с острото: „Ъ, какво? О, ъ, проклятие!“ Изпитваше смътна неприязън към херцога вече четирийсет и седем години, а що се отнасяше до Рупърт Бакстър, твърдо се надяваше да не се налага да го вижда отново нито на този, нито на онзи свят. Съвсем неотдавна този работлив младеж му беше секретар и отношението му към него донякъде напомняше на отношението на току-що възстановил се човек към отвратителната зараза, която едва не го е отнесла в гроба. Вярно, че този път напастта щеше да пребивава в замъка като чужд наемник, но това беше слаба утеха. Самата мисъл да пребивава под един покрив с Рупърт Бакстър го отвращаваше.

От друга страна, лейди Констанс видимо се зарадва. Беше предана почитателка на съвестния Бакстър, а когато светът беше по-млад, тя и херцог Дънстабъл си бяха шепнали в сумрачни зимни градини и неизменно бяха последната двойка, която си тръгваше от пикниците. И макар че нищо не се получи (това бе дълго преди той да наследи титлата, а и роднините му на бърза ръка го отпратиха в чужбина, за да позволят на станалата твърде гореща за него Англия да се поохлади), споменът все още трепкаше в сърцето й.

Лорд Емсуърт внесе официален протест, макар да беше наясно, че той е съвсем формален. И преди, и сега беше безгласна буква в дома си.

— Но той беше тук само допреди седмица.

— Минаха близо седем месеца.

— Не можеш ли да му кажеш, че къщата е претъпкана?

— Не, разбира се.

— Последния път, като беше тук — мрачно произнесе лорд Емсуърт, — сръчка Императрицата в ребрата с чадъра си.

— Е, нямам намерение да обиждам един от най-старите си приятели само защото е мушнал свинята ти в ребрата — заяви лейди Констанс. — Ще пиша на Аларик, че ще сме очаровани да го приемем за толкова време, колкото му се стои. Винаги иска апартамент на партера, защото се страхува от пожар. Най-добре ще е да му дадем Градинския апартамент.