Чичо Фред през пролетта

1.

Вратата на клуб „Търтеите“ се отвори със замах и младеж в добре ушит костюм от туид слезе по стъпалата и се запъти на запад. Някой по-наблюдателен минувач, хвърлил поглед върху лицето му, би го оприличил с нетърпеливия, напрегнат израз на африкански ловец, преследващ хипопотам. И щеше да е прав. Понго Туисълтън, защото това беше той, отиваше при Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт да го крънка за двеста лири.

За да крънкаш от Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт, ако идваш от „Търтеите“, трябва да тръгнеш надолу по Хей Хил, да минеш през площад Бъркли, по улица Маунт и после нагоре по Парк Лейн към новия блок с луксозни апартаменти, построен на мястото на Блоксъм Хаус, така че Понго бързо стигна до местоназначението си. Бяха изминали десетина минути, когато Уебстър — прислужникът на Хорас, отвори вратата в отговор на позвъняването му.

— Здрасти, Уебстър. Тук ли е господин Дейвънпорт?

— Не, сър. Отиде на урок по танци.

— Е, значи няма да се забави. Нали мога да вляза?

— Много добре, сър. Надявам се, че нямате нищо против да го изчакате в библиотеката. В момента дневната е разхвърляна.

— Пролетно чистене?

— Не, сър. Господин Дейвънпорт покани чичо си — херцог Дънстабъл, на обяд и негова светлост изпотроши с ръжена голяма част от мебелите.

Ще бъдем прави в твърдението си, че тази информация изненада Понго. Но би било преувеличено дори да кажем, че беше смаян. Ексцентричностите на чичо му Аларик бяха любима тема за разговор на Хорас Дейвънпорт, а в лицето на Понго винаги беше намирал съчувствено ухо, защото самият Понго имаше ексцентричен чичо. Като слушаше Хорас да говори за чичо си Аларик, той все си мислеше за собствения си чичо Фред и се чувстваше като Ной, пред когото някой се жалва от пролетен дъждец.