Триумфът на червилата

Само след няколко минути, точно в седем и петнадесет, пред входа, отвеждащ към палатките на Шесто авеню, спря чисто нова лимузина с матирани стъкла. Отвътре излезе шофьор в костюм на тънки райета и пригладена черна коса, заобиколи и отвори задната врата.

Появи се Нико О’Нийли. Облечена със сребристи панталони, блуза на къдрички и златисточервеникаво сако от норка, което почти се преливаше с цвета на косата й, тя отдалече подсказваше, че не е случаен човек. Още от най-ранна възраст Нико излъчваше онова специфично сияние на важните клечки, което караше околните да се питат кои са и защо въобще са тук, а при първи поглед към зашеметяващата й коса и бляскави тоалети всеки би могъл да я сбърка с филмова звезда. При по-задълбочено вглеждане обаче се виждаше, че в действителност тя не е красива. Обаче бе използвала максимално всички свои дадености, което, в съчетание със самоувереността и успеха й, известни като най-доброто средство за разхубавяване на всяка жена, бе довело до всеобщото мнение, че Нико О’Нийли е страхотна дама.

Точността на Нико бе пословична. Тъй като знаеше, че модното дефиле на моделите на Виктори няма да започне по-рано от седем и половина, тя бе изчислила пристигането си така, че едновременно и да не закъснее, и да не й се налага да прекарва огромно количество време в очакване на началото на шоуто. Като главен редактор на списание „Бонфайър“ (и според „Тайм“ една от най-прочутите жени в издателския бранш), Нико О’Нийли имаше гарантирано място на първия ред на всяко модно ревю, което избереше да удостои с присъствието си. Но да седиш на тези места, които се намираха само на сантиметри от пътеката, означаваше да се превърнеш в най-лесната мишена на света. Фотографите и операторите пълзяха около пътеката като свине в търсене на трюфели, да не говорим пък за неизброимата върволица от хора, които спокойно можеха да те хванат натясно с всякакви словоизлияния — от покани за партита до молби за делови срещи или просто водени от желание да се отъркат о светския блясък и току-виж, прихванали мъничко от него. Нико ненавиждаше подобни ситуации просто защото никак не я биваше в празните приказки — за разлика например от Виктори, която само за две минути бе в състояние да слезе на нивото дори и на автомонтьора и да започне разговор с него за децата му. В резултат на всичко това хората доста често я вземаха за надут сноб или просто за кучка, а тъй като самата Нико не притежаваше способността да отвръща на подобни удари, не можеше да им обясни, че подобно впечатление е само илюзорно. Когато се сблъскваше с нетърпеливото, молещо лице на непознат (та дори и на познат), Нико се вкаменяваше, несигурна какво точно искат от нея и напълно убедена, че каквото и да е то, тя няма да бъде в състояние да го даде. При все това, когато се стигнеше до работата й и до изправяне пред безличната и напълно безлика публика, тя беше брилянтна. Нико отлично знаеше какво точно се харесва на публиката. Само личните срещи бяха в състояние да я сконфузят.