Триумфът на червилата

3

Великолепието на седмицата на модата дойде и отмина, палатките бяха прибрани и натъпкани някъде по складовете за дрехи и градът се отдаде на обичайното си ежедневие от работа, работа и пак работа.

В един бивш склад в Манхатън, на Двадесет и шеста улица, съвсем близо до Пето авеню, семейство Хийли се намираше в обичайното си състояние на пълен хаос. В някогашния плевник, който от три години изпълняваше ролята на дом за Уенди Хийли, съпруга й Шейн, трите им деца, както и цяла менажерия рибки, костенурки и хамстери, от тавана на голямата зала все още висяха разноцветните панделки от последния рожден ден. По пода се въргаляха спаружените останки от балоните, пълни преди с хелий. Червенобузест прощъпалник, с все още неразличим отдалече пол, седеше на дивана и пищеше. Долу до него бе приклекнало тъмнокосо момченце, опитващо се да извади вътрешностите на червено метално камионче пожарна чрез неотклонни млатения по изтърканите до блясък дъски.

Вратата на банята се отвори с трясък и оттам изскочи Уенди Хийли с килнати на носа очила, сграбчила двата края на японското кимоно, наметнато на гърба й, и се втурна в стаята. С една ръка грабна бебето, а с другата измъкна камиончето от ръцете на момченцето.

— Тайлър! — извика му тя. — Веднага се приготвяй за училище! Тайлър се излегна по корем на пода и покри главата си с ръце.

— Тайлър! — повтори заплашително Уенди.

Никакъв отговор. Уенди сграбчи детето за горнището на пижамката и го вдигна.

— Кажи „моля“ — изрече невъзмутимо Тайлър.

Уенди започна да подрусва в ръце бебето, като същевременно се опита да измисли как да се справи с поредното своенравие на баткото. Той беше едва на шест годинки и тя изобщо не искаше да му се дава, но прецени, че ако това ще го накара да се върне в стаята си и да се преоблече за училище, унижението си струваше.

— Окей — въздъхна примирено. — Моля ти се!

— Моля ти се какво? — изрече самоуверено Тайлър.

Уенди подбели очи и рече:

— Моля ти се, върви си в стаята и се преоблечи за училище!

Момченцето я изгледа хитро и отсече:

— Плати ми!

— Какво?! — зяпна майка му.

— Плати ми! — повтори авторитарно то и поднесе длан.

— Колко? — смръщи се Уенди.

— Пет кинта.

— Три!

— Става!

Стиснаха си ръцете и Тайлър побягна към стаята си доволен, че е отбелязал поредната точка срещу майка си.

— „Пали“ — обади се бебето, имайки предвид „пари“. То беше всъщност момиченце, на седемнадесет месеца, и Уенди вече знаеше, че първата дума на третото й дете бе „пари“, а не „мама“. Но какво можеше да направи тя?!

— Пари. Точно така, миличка. Пари. Хубаво нещо. — Насочи се към спалнята. Подобно на останалата част от плевнята, спалнята също беше мебелирана оскъдно — само най-основните неща. Въпреки това по някакъв незнаен начин успяваше да внуши усещане за задушаваща теснотия. — Парите са хубаво нещо, нали така, миличка? — продължи Уенди, като хвърли кръвнишки поглед на съпруга си Шейн, който продължаваше да се излежава.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? — извиси глас той.

Господи! Веднага й стана ясно, че пак нещо не му е наред, че пак ще омърмори света. Нямаше представа докога ще може да го издържи. Още от миналата Коледа, което ще рече вече близо година, настроението на съпруга й варираше от пълно пренебрежение до тотална враждебност, като че ли се бе превърнал в заложник на собствения си живот.

— Би ли ми помогнал, скъпи? — попита колкото й бе възможно по-спокойно, едва сдържайки раздразнението си.

После се пресегна и вдигна рязко щорите — като пират, който вдига корабния флаг. Искаше й се да му се развика, да се разкрещи, но след дванадесет години брак с него бе наясно, че Шейн не реагира никак добре на женската агресия — ако тя започнеше да крещи, той щеше да се нацупи и заинати още повече.