Лятото и градът

Спирам такси, отварям рязко вратата и хвърлям куфара си на задната седалка.

— Закъде? — изревава шофьорът.

— Източна Четирийсет и седма улица! — изревавам в отговор аз.

— Дадено! — кимва таксиджията и вкарва таксито в безкрайния поток от коли.

Попадаме на дупка и аз подскачам чак до тавана.

— Това е от онези мръсни шофьори от Ню Джърси! — мърмори таксиджията и възмутено размахва юмрук през прозореца. Аз автоматично следвам примера му. И едва тогава осъзнавам нещо много важно — сякаш цял живот съм живяла тук. Сякаш съм се пръкнала от главата на Зевс — човек без семейство, без корени, без минало.

Човек, който е напълно и изцяло нов.

И докато таксито лавира безразсъдно между останалите коли, аз изучавам физиономиите на минувачите. Тук е събрано човечеството във всичките му видове, форми и окраски и въпреки това аз съм убедена, че във всяко от тези лица съзирам някакво божествено сродство с мен, някаква връзка, надскачаща всички граници, като че ли всички сме свързани от тайното познание, че това е центърът на вселената.

А после притискам уплашено куфара към себе си.

Онова, което казах на Саманта, бе вярно — не искам да си тръгвам. А ето че сега разполагам само с шейсет дена, за да измисля как да остана.