Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Междувременно дъждът се е засилил и се лее по стъклата на прозорците. Пламъкът на свещта създава илюзията, че навън е много тъмно. Освен това отсрещният край на кухнята изглежда още по-мрачен, защото чайникът е на огъня. Сестра ми и Топаз седят на пода и пекат филийки, промушвайки ги през решетките на камината. Около главите им се вижда сияние — отразеният от косите им пламък.
Стивън е приключил работата си с помпата за вода и сега зарежда казана — страхотен старомоден контейнер, изграден от тухли, благодарение на който поддържаме топлината в кухнята и си осигуряваме допълнително количество топла вода. Всъщност кухнята е най-топлото помещение в цялата къща и заради това прекарваме толкова много време в нея. Но дори и през лятото се храним тук — причината е, че преди година продадохме всички мебели от трапезарията.
Мили Боже, Топаз ще вари яйца! Никой не ми каза, че кокошките са се отзовали на молитвите ми. О, добричките ми кокошчици! Очаквах за закуска само хляб и маргарин, а колкото и да се опитвам, все не мога да свикна с вкуса на маргарина. Благодарна съм на Бога, че хлябът си е хляб и за него няма по-евтин заместител.
Странно е, че навремето понятието „чай“ за нас означаваше следобедна закуска във всекидневната, състояща се от чай, кексчета и тънки филийки, намазани с масло. Сега това е възможно най-солидното ядене, което можем да скалъпим и което трябва да ни засити до сутринта. Храним се обикновено, след като Томас се върне от училище.
Стивън се кани да запали лампата. Само след секунда розовият блясък ще изчезне от помещението. Но светлината на газеника също си има своята красота.
Ето че фитилът пламва. Докато Стивън носи лампата към масата, в кухнята се появява баща ми. Старото тъкано пътническо одеяло е увито около раменете му — татко е напуснал къщичката на вратаря и следвайки стъпките на някогашната стража, е извървял метри по крепостната стена, преди да стигне до кулата, чието вито стълбище отвежда тук долу. Той мърмори:
— Чай, чай… Госпожица Марси донесла ли е книгите от библиотеката?
(Не, не ги е донесла.)
После баща ми отбеляза, че ръцете му са изтръпнали (но не с тон на човек, който се оплаква). В гласа му по-скоро се прокрадва лека изненада — макар според мен да е много трудно да се повярва, че някой, обитаващ зимно време в замък, може да бъде изненадан от изтръпването, на която и да е част от тялото си. Но докато татко влизаше, изтръсквайки дъжда от косата си, внезапно почувствах как се изпълвам със силна топлина към него. Страхувам се, че подобно нещо не ми се случва достатъчно често.
Баща ми продължава да си е същият красавец, макар хубавите черти на лицето му да са започнали да се губят сред гънки тлъстина, а тенът му — да избледнява. Навремето цветът на лицето му беше жизнен — също като при Роуз.
Сега татко разговаря с Топаз. Със съжаление отбелязвам, че отново се държи с престорена веселост, макар че бедната Топаз е доволна дори на това. Тя го обожава, а напоследък той не проявява почти никакъв интерес към нея.
Май вече трябва да сляза от плота на мивката — Топаз иска да вземе ватирания калъф, който поставяме върху чайника, а кучето ни Елоиз, преди малко също дошло в кухнята, е установило, че съм се самообслужила с одеялцето му. Елоиз е снежнобял бултериер — с изключение на местата, където кожата с цвят на розов фондан прозира изпод късата козина. Добре, Елоиз, скъпа, можеш да си вземеш одеялцето. Тя вперва в мен преизпълнен с обич, привързаност, благоговение и радост поглед — как е възможно да изрази толкова много чувства само посредством двете си твърде малки, дръпнати в крайчеца очи?
Привършвам това въведение, седнала на стълбите. Струва ми се, че си заслужава да отбележа едно нещо: никога не съм се чувствала по-щастлива през целия си живот, независимо от жалостта, която изпитвам към татко, съжалението — към Роуз, неудобството, предизвикано от поетичните опити на Стивън, и чувството на безнадеждност по отношение на семейството ми като цяло. Може би е така, защото съм материализирала творческия си порив, а може и да е от мисълта за яйцата, които ще прибавим към оскъдната си вечеря.