Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Когато присъдата му изтече и той излезе на свобода, татко си беше все същият мил и добър човек, когото всички познаваха — дори още по-добър и по-мил. Доколкото си спомням, на мен изобщо не ми се беше сторил променен. Но Роуз твърди, че оттогава баща ни започнал често да се усамотява — точно по онова време подписал договор за наемането на замъка за срок от четирийсет години. Едва ли има по-подходящо място от един порутен замък от четиринайсети век, ако желаеш да се затвориш в себе си и да се дистанцираш от останалите.
Щом се нанесохме, татко започна да се настройва за писане на нова книга. Но времето минаваше, а той не написваше нито ред и в крайна сметка на всички ни стана ясно, че се е отказал. Вече години той отказва дори да спомене за подобна възможност. По-голямата част от времето си прекарва в къщичката на вратаря, която е леденостудена през зимата — вътре няма камина и баща ни седи залепен до нафтовата печка. Доколкото ни е известно, не се занимава с друго, освен с четенето на детективски романи, които заема от селската библиотека. Госпожица Марси, библиотекарка и директорка на местното училище, лично носи книгите дотук. Тя е изпълнена с истинско преклонение пред баща ни и твърди, че „душата му е пронизана от желязно острие“.
Изобщо не мога да си представя как душата на някого би могла да закоравее след някакъв си тримесечен престой в затвора — не и ако въпросният човек се е отличавал с такава жизненост, с каквато се отличаваше татко. Между другото, той беше запазил голяма част от тази своя позитивна енергия и непосредствено след пускането му на свобода. Сега обаче жизнеността му напълно го е изоставила и желанието му да се изолира от света се е превърнало в болестно състояние — струва ми се, че ако имаше начин, той с радост би избягвал срещите си дори с нас, неговото семейство. Цялата му вродена радост от живота сякаш се е изпарила. Понякога така неумело се преструва на весел, че като го гледам, чак ме досрамява, но обикновено е мрачно умислен или раздразнителен. Бих предпочела от време на време да избухва както в миналото, вместо да не проявява никакви емоции. О, бедничкият татко, наистина го съжалявам! Поне да вършеше нещо в градината! Осъзнавам, че начинът, по който го представям, не го описва такъв, какъвто е в действителност. По-късно пак ще се върна на него.
Майка ни почина преди осем години — от напълно естествена смърт. Сигурно е била безлична жена, защото от нея са ми останали твърде бледи спомени, а аз се отличавам с отлична памет по отношение на повечето неща. Инцидентът със сребърния нож например си го спомням в най-малките му подробности — включително и мига, в който аз лично ударих поваления на земята съсед с дървената си лопатка за пясък. Татко винаги е твърдял, че това е довело до увеличаване на присъдата му с един месец.
Преди три години (дали не бяха и четири? — говоря за хиляда деветстотин трийсет и първа) баща ни беше изживял един кратък социален проблясък, по време на който ни бе представена нашата мащеха. Наистина бяхме изненадани. Тя е модел. Позирала е за известни художници и твърди, че кръщелното й име е Топаз — но дори това да е истина, няма закон, който да задължи една жена да си остане цял живот с име като това. Много е красива, с буйна грива от руса, почти бяла коса и изключително гладка и бяла кожа. Не използва грим, не си слага дори пудра. В галерия „Хейт“ са изложени два нейни портрета: единият е дело на Макморис и се нарича „Топаз с нефрит“ — на него тя е нарисувана с невероятно красиво нефритено колие. Другият е от X. Дж. Аларди и показва Топаз полегнала гола на стар диван с тапицерия от конски косъм. Името на картината е „Композиция“, но като се има предвид, че художникът е нарисувал мащехата ни дори по-бледа, отколкото е в действителност, наименованието „Разложение“ би й подхождало по-добре.