Върховното кралство [Рицарят]

Върховният крал бе поискал да преместят трона му до прозореца. Искаше да погледа дъжда, който тази нощ валеше над Цитаделата. Бял проливен дъжд, пропит с пепел, който щеше да остави бледен саван върху керемидите и камъните. Лошо предзнаменование. Известие за война, за глад, за епидемия.

Или за траур.

Старият крал Ерклант се надяваше това да е неговият траур. Беше готов, по-готов, отколкото някога е бил по времето, когато се хвърляше в най-опасната битка. Дали защото твърде често я беше предизвиквал, днес смъртта му се подиграваше? Страдаше от болест, от която свещениците, магьосниците и лекарите нищо не разбираха. Загадъчна болест, която го беше превърнала в старец, приличащ на скелет, постоянно изтощен, чийто разсъдък понякога се объркваше.

Дъждът нахлу през отворения прозорец и се плисна върху краката му.

Той не помръдна — неподвижен на трона си от абанос и оникс. Но беше буден и не спеше под воала, който криеше лицето му. Потънал в себе си, мислеше за своето царуване, за синовете си и за кралицата, за своето кралство, заплашено от бунтове и война. Благодарение на предупрежденията, които Белия дракон му беше изпратил насън, знаеше, че бъдещето е мрачно и трагично.

Но какво можеше да направи той?

През цялото си царуване бе бил велик крал. Докъдето стигаха спомените му назад в миналото беше царувал, обичал и воювал като такъв. Какво се беше случило с този славен и страховит крал? Завинаги ли беше изчезнал? И как така се беше превърнал в този старец, който, уединен в една необитаема крепост, вече чакаше единствено да умре? Бе достоен за съжаление.

Огорчен, убит духом, Ерклант II се развличаше с капките, които падаха по външната страна на прозореца. После погледът му проследи вадичките, които образуваха локва отвътре, и сякаш мислите му избягаха.

Но се съвзе.

Костеливите му ръце се вкопчиха в облегалките на трона и дърпайки с ръце, бутайки с крака, Върховният крал бавно стана. Това беше победа. Беше слаб и от гордост никога не беше престанал да се облича като монарх воин. Кожата и стоманените халки бяха много тежки.

Въздъхна дълбоко и направи една крачка.

Втора.

Трета, която го доведе до прозореца.

Сега можеше да наблюдава Цитаделата под белия дъжд, окъпаните покриви, високите зидове на крепостната стена и стражевите пътища, огньовете в наблюдателните кули и мрачните силуети на планините.

Натам се простираше неговото кралство.

Върховното кралство.

Ерклант II въздъхна.