Върховното кралство [Рицарят]

Накрая, след като молитвата свърши, свещеникът внимателно положи ръката на Алан и се изправи.

— Добър вечер, синко — тихо каза той. — Аз съм отец Домнис.

Погледът му беше смирен. Носеше бяло расо, пристегнато с кожен колан, а на сърцето му с копринен конец беше избродиран профилът на Ейрал — Белия дракон на познанието и светлината.

— Добър вечер, отче.

Свещеникът беше висок и як, с къса коса и добре оформена брада. Наближаваше петдесетте и косата му сивееше, но от него се излъчваше усещането за спокойна сила. На Лорн му се струваше, че вижда в него бивш войник.

— Как е той? — попита, като гледаше Алан.

На свой ред отец Домнис се обърна към заспалия принц.

— Дадох му да изпие една отвара. Очиства се.

— Още ли?

Свещеникът въздъхна.

— Пораженията от кеша не са го пощадили — каза състрадателно.

— Възможно ли е да бъде излекуван?

— Нищо не е невъзможно.

Лорн впери стоманеносиния си поглед в очите на белия свещеник.

— Отговорете ми, отче.

Отец Домнис остана невъзмутим.

— Ако принцът наистина го иска, тогава да, ще може да оздравее и да се изтръгне от властта на кеша. Но ще е дълго и трудно. Мъчително.

Лорн въздъхна и леко поклати глава.

За момент между тях настъпи мълчание, после, като се съвзе, Лорн обяви:

— Скоро ще тръгнем. След няколко дни ще пристигнем във Върховното кралство.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Лорн отново сведе очи към Алан и почувства как гърлото му се свива.

— Трябва много да се погрижим за него, отче. Той е принцът на Върховното кралство.

— Както и ваш приятел — добави отец Домнис съчувствено.

Тогава Лорн се обърна, за момент впери поглед в него, сякаш му беше трудно да проумее какво точно беше казал свещеникът. После промълви:

— Да, отче, приятел ми е.