Първите седем
- Автор: Петров Боян
- Язык: болгарский
- Жанр: Путешествия и география
Электронная книга - «Първите седем». Краткое содержание книги:
Но как се оцелява толкова дълго насред пейзаж, изпъстрен с невъобразими скални отвеси и бездънни цепнатини, където просто няма място за грешки? Как едно 17-годишно момче, мечтаещо за гигантите К2 и Канчендзьонга от книгите на Джо Таскър, ще се научи да преглъща умората и болката, да крещи „не“ в лицето на болестта?
В „Първите седем“ Боян разказва за изпитанията, провалите и успехите, които съпътстват изкачването на първите 7x8000, формирали го като отличен катерач и лидер. Книгата е своеобразен наръчник за изкачване на високи върхове, в който детайлно се описват физическата подготовка и организацията, предшестващи експедициите към върхове над 7000 метра. Авторът не е професионален алпинист, а изследовател-зоолог, който съумява да приложи научния подход на всяка крачка от:
- Избора на връх и стил на изкачване
- Изграждането на тренировъчен режим
- Привличането на спонсори
- Подбора на подходяща екипировка
- Определянето на хранителен режим по време на експедициите
Прекосете континенти и вертикални граници заедно с един от водещите алпинисти на България, който ще ви покаже, че непостижимите
цели са само поредната илюзия на ума.
До фаталния за него 30 март Янко не беше спирал да се катери заради удоволствието от самото катерене, при това на възраст, на която почти всички алпинисти отдавна са считани за „пенсионери“, но не и Янко! Всеки път, щом го срещнех, се чудех как така е успял да се запази. Откакто го помнех, той почти не се беше променил и очевидно катерачните му занимания и тренировки го поддържаха в перфектна спортна форма. Когато времето беше лошо или студено и не ставаше за катерене, Янко изкачваше скоростно Черни връх и в ранния следобед вече се прибираше вкъщи.
Ще го запомня с неговата всеотдайност към катеренето, педантичност в ежедневието, със свежото му излъчване и усмивка, вродения му финес, интелект и скромност, зад които седеше един вечно млад катерач.
В свръзка с Янко по маршрута на Бонати на връх Пти Дрю в Алпите (август 1994 г.).
ПЪРВИ СТЪПКИ В АЛПИТЕ
През лятото на 1992 г. станаха две години и половина, откакто се катерех по скали, бях изкачил доста турове по- Лакатник, Комините и Мальовица. водех спокойно „шестици“ и имах представа за високите планини от няколко четирихилядника в Казахстан. По-рано през същата година, на една от алпиниадите на Мальовица, се запознах със София Фотева (Софи), която вече беше посещавала Алпите и се беше заразила трайно от невероятните възможности за катерене в района на Шамони. Софи учеше в УАСГ (тогава ВИАС) и беше с една година по-голяма от мен. В квартирата, която делеше с приятелката си Дора, тя няколко пъти ми разказа за схемата, по която се стига до Алпите.
За да пътуваш докъдето и да е в Западна Европа в началото на 90-те години, се изискваха визи. Майка ми живее във Франция от 1990 г.. поради което има местен паспорт и аз можах да осигуря френските и италианските транзитни визи за пътуването, планирано от мен и Софи. Първо Софи ми показа на картата кои катерачни обекти иска да посетим, а аз направих план как да стигнем дотам. Събрахме необходимата за един месец екипировка, бащата на Софи ни купи билети за рейса до Будапеща, откъдето се прехвърлихме на влак, и с три огромни раници на 1 август 1992 г. пристигнахме в Триест. Софи беше излъгала родителите си, че ще продължим да пътуваме с автобуси, но изначално планът ми беше да се движим само на автостоп. В джоба си имах предвидени за един месец около 250 щатски долара и малко френски франкове. Софи също имаше горе-долу толкова, както и малко италиански лири.
Беше началото на сезона на отпуските и жегата беше кошмарна. Аз обаче имах опит със стопаджийството. Излязохме на магистралата, написахме на един картон „Milano“ и стопът потръгна. Аз говорех английски, Софи - френски, а съвсем скоро научихме и ключовите фрази на „пътния“ италиански. За два дни и половина стигнахме до Дижон, където живее майка ми. Решихме, че оттам трябва да отидем до Барселона, за да си купим топ еспадрилите „Лейзър“ на марката „Бореал“. Два дни по-късно посетихме града, взехме си по един чифт и се върнахме при майка ми, минавайки през Андора. Пътьом спирахме па разни малки катерачни обекти и задобрявахме все повече и повече.
След кратка почивка се насочихме към Шамони. С широко отворени очи обикаляхме по магазините за екипировка, но не можехме да си позволим почти нищо. Живеехме в малката ни палатка до оградата на градските гробища и следяхме прогнозата за времето, която изнасяха на стената в „Дома на гидовете“. След няколко дни качих Софи заедно с раниците на лифта за Синьото езеро, а аз се придвижих пеша до основата на Иглите на Шамони. Направихме лагер и три дни катерехме на воля но красив и здрав гранит. Оттам преминахме през тунела „Монблаи“ и влязохме в Италия, устремени към Доломитите. Стигнахме до Кортина д‘Ампецо, където се отбихме в една книжарница, за да направим справка какво може да катерим тук. Основната ни цел беше стената на Мармолада, но преди това искахме да загреем някъде другаде. Поехме към знаменитите скални кули Тре Чиме ди Лаваредо и изкатерихме тура на Касин на Чима Пиколисима. В следващите дни изкатерихме още няколко маршрута по скалите около Кортина. Щом се почувствахме готови, тръгнахме към Мармолада.
В заслона „Фалиер“ Софи прерисува схемата на една от класическите линии тура „Винацер-Кастилиони“. Станахме рано на другия ден и още по тъмно бяхме под огромната черна стена. Поведох и нагоре всичко тръгна отлично. Сменяхме се във водачеството, катерехме чисто и много бързо. Основният проблем по време на цялото ни катерачно турне беше, че катерихме с 33-метрово единично въже и го почти никога не стигаше до оригиналните осигуровки. Това налагаше редица импровизации и неудобни схеми за организиране на площадки. Инвентарът ни включваше 12-13 примки, 2-3 френда, комплект ексцентрици и клеми. Около обяд стигнахме до т.нар. Тераса медиана. Заваля проливен дъжд, но успяхме да се скрием в някакви плитки ниши и прекарахме под капките около час. Изчакахме малко да се оттече и продължихме. В късния следобед щастливо излязохме на ръба. И за двамата това изкачване беше първата ни хилядаметрова стена. За слизането знаехме, че е по-ледник, но само толкова. Видяхме станцията на лифта и се насочихме към нея по права линия. Беше краят на август, а около нас караха ски. По едно време се разделихме, защото се спуснахме по различни трасета надолу. Когато пак се събрахме, Софи вдигна ръцете си - изглеждаха ужасно. Беше паднала на ледника и се беше опитала да намали скоростта на пързаляното с длани. В резултат целите ѝ ръце бяха силно наранени и кръвта се стичаше отвсякъде. Превързах я, както можах, и бързо слязохме до лифтената станция. Оттам веднага взеха случая присърце и извикаха бърза помощ, която закара Софи в местната болница.