Сянката на планината

заедно с прилива на сенките под дърветата.

Небето бе мътносиньо: стъкло, изгладено от морето. Гарвани по покривите на

автобусите се возеха към по-хладните райони на града. Виковете на продавачите с ръчни

колички звучаха силно и настоятелно.

Беше един от онези ясни дни на Бомбай, които карат бомбайците — мумбайкар — да

пеят и усмихват и когато се разминахме с един човек, дочух, че и двамата си тананикаме една

и съща любовна песен на хинди.

— Забавно е — отбеляза Навин. — И двамата сте подхванали същата песен.

Усмихнах се и тъкмо да изпея още няколко реда, както пеем в бомбайските

стъкленосини дни, когато Викрам ни пресече с въпрос:

— Та, как мина? Взе ли я?

Една от причините да не ходя много често в Гоа е, че всеки път като тръгна, някой иска

да му свърша нещо там. Когато три седмици по-рано казах на Викрам, че имам мисия в Гоа, той ме помоли за услуга.

Беше заложил един от сватбените накити на майка си — огърлица, инкрустирана с

дребни рубини — при някакъв изпечен лихвар срещу заем. Викрам си изплати дълга, но оня

мошеник отказа да върне накита. Казал му да дойде да си я вземе лично от Гоа. Викрам

знаеше, че лихварят уважава мафиотската компания на Санджай, за която работя, и ме

помоли да се срещна с него. Отидох и взех огърлицата, но Викрам бе надценил уважението

на лихваря към мафията. Онзи ме мота цяла седмица, измъкваше се от срещи, оставяше

обидни съобщения за мен и хората на Санджай, докато накрая се съгласи да върне бижуто.

Но тогава вече бе късно. Дори и да беше акула, мафията, която бе оскърбил, бе като

кораб за лов на акули. Обадих се на четирима местни, които работеха за Компанията на

Санджай. Ступахме гангстерите, които го криеха от нас, и повече не ги видяхме.

Пипнахме акулата. Лихварят предаде огърлицата. Един от местните го преби в честен

бой, а после продължи да го млати — вече нечестно, докато оня не проумя, че е длъжен да

проявява повече уважение.

— Е? Взе ли я, или не? — попита Викрам.

— Ето я. — Извадих огърлицата от джоба си и му я подадох. — Аха, взел си я! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Дани измъчи ли те?

— Можеш да го отпишеш от списъка си за заеми.

— Тик — каза той. Добре.

Той изсипа огърлицата със скъпоценни камъни от синята копринена кесийка и

рубините, подпалени от слънцето, закървиха в шепите му.

— Слушай, аз… ще отнеса това у дома на мама. Още сега. Да ви закарам ли донякъде с

таксито?

— Ти си в обратна посока — отвърнах, когато Викрам махна на едно преминаващо

такси. — Ще се върна пеша до мотора, оставил съм го до „При Леополд".

— Ако нямаш нищо против, бих искал да повървя малко с теб — предложи тихо Навин.

— Както искаш — отвърнах, докато гледах как Викрам напъхва копринената кесийка в