Мрак

Обаче кутиите за обувки с даренията вече ги нямаше и аз имах само три писма и остатъка от нощта, който трябваше да прекарам някак. Запътих се обратно към вкъщи, няколко коли ми примигнаха и осъзнах, че не съм пуснала фаровете. Силуетът на Канзас Сити блещукаше на изток — скромен средно висок град с извисяващи се тук-там радиокули. Опитах да си представя какво мота да правя, за да спечеля пари. Неща, които правят възрастните. Представих си се с касинка на медицинска сестра как държа термометър; после как облечена с хубава синя полицейска униформа помагам на дете да пресече улицата; после с перли и престилка на цветя приготвям вечеря за съпруга си. „Гледай колко си сбъркана — помислих си. — Представата ти за света на възрастните е от книжките с картинки.“ И още докато си го мислех, си представих как пиша азбуката на черната дъска пред първокласници с грейнали очи.

Опитах да си представя някакви реалистични професии — нещо с компютри. Въвеждане на данни, нали има такава работа? Може би обслужване на клиенти? В един филм бях гледала жена да си изкарва прехраната, като разхожда кучета, облечена с гащеризон и пуловер, и винаги с цветя в ръка, а кучетата бяха лигави и обичливи. Обаче не обичам кучета, плашат ме. Разбира се, накрая се замислих и за работа във ферма. Близките ми са фермери от сто години, чак до майка ни, докато Бен не я уби. После фермата беше продадена.

Бездруго не бих могла да се занимавам с фермерство. Имам спомени за онова място: как Бен гази студената пролетна кал и шиба телетата, за да се махнат от пътя му; как грубите ръце на майка ни се заравят в черешовите на цвят цилиндърчета, които ще разцъфнат и ще се превърнат в сорго; писъците на Мишел и на Деби, които подскачат върху бали сено в плевнята. „Боцка ме“, постоянно се оплакваше Деби, обаче пак скачаше. Не мога дълго да задържам тези мисли. Сред спомените съм в Мрака — така съм го нарекла, като че ли е изключително опасно място. Задържа ли се тук по-продължително, изниква образът на майка ми, която за пореден път се опитва да ремонтира с подръчни средства проклетата кафеварка, или на Мишел, която танцува по фланелена нощница и с вдигнати до коленете чорапи, и съзнанието ми моментално потъва в Мрака. Шеметни червени петна звънват в тъмното. Неизменната ритмична брадва, която се движи механично, сякаш цепи дърва. Пушечни изстрели в малкия коридор. Майка ми, която пищи паникьосано като сойка, докато продължава да се мъчи да спаси децата си дори с наполовина отнесена глава.

„Какво ли прави един административен асистент?“ зачудих се.

Спрях пред вкъщи, качих се на тротоара, където някой още преди години беше издълбал „Джими обича Тина“ в бетона. Понякога си представях какво ли се е случило с двойката: той е станал бейзболист в някой второразреден отбор, а тя е домакиня от Питсбърг, която се бори с рака. Той е разведен пожарникар, а тя адвокатка, удавила се предната година някъде край брега на Мексиканския залив. Тя е учителка, а той е починал внезапно от аневризма на двайсет години. Беше хубава, макар и зловеща мисловна игра. Имах навика да убивам поне един от тях.