Мрак
- Автор: Флинн Джиллиан
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-267-9
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мрак». Краткое содержание книги:
Вече и филм с участието на Шарлийз Терон.
Брилянтен разказвач с усет към детайла, Джилиан Флин надхвърля границите на жанра.
Либи Дей е едва на седем години, когато пред очите й брутално убиват майка й и двете й сестри. В хода на разследването тя свидетелства срещу брат си, Бен, който се озовава зад решетките с доживотна присъда. Четвърт век по-късно с Либи се свързва любителския Клуб на следователите — тайно общество, разследващо печално известни престъпления. Според тях Бен е невинен, а истинският убиец е все още на свобода. Либи е потресена от техните твърдения. Объркана, тя поставя под съмнение какво точно е видяла… или по-скоро не е видяла в нощта на трагедията. Завръщането й на местопрестъплението отприщва спомени, които дават неочакван поглед към случилото се. А истината е шокираща…
Джилиан Флин отново демонстрира своя деликатен хаплив стил. Брилянтен разказвач с усет към детайла, тя надхвърля границите на жанра. С драматични персонажи и поразяващи разкрития, „Мрак“ спокойно може да се съпостави с бестселъра на Капоти — „Хладнокръвно“!
Когато истината изплува, дори и най-заклетите привърженици на този жанр ще онемеят.
Той опря върховете на пръстите си в колибка и издаде напред долната си устна.
— Във фонда са останали деветстотин осемдесет и два долара и дванайсет цента. Както вече споменах, ако го попълваше с приходи от редовна работа, щяхме да успеем да го задържим на повърхността, обаче… — разпери той ръце и направи гримаса — не стана така.
— Ами книгата, тя не…?
— Съжалявам, Либи, но и с книгата не се получи. Казвам ти го всяка година. Ти не си виновна, но книгата… не. Нищо.
Преди години, за да се възползва от двайсет и първия ми рожден ден, един издател на книги за самопомощ ме помоли да напиша как съм се преборила с „демоните на миналото“. С нищо не се бях преборила, но въпреки това се съгласих да напиша книгата, като разговарях по телефона с една жена от Ню Джърси, която всъщност написа текста. Книгата излезе по Коледа през 2002 година, а на корицата имаше моя снимка с несполучлива чорлава подстрижка. Заглавието беше „Нов ден за Дей! Не оцелявайте от травмите в детството, побеждавайте ги!“ и съдържаше няколко мои детски снимки и снимки на мъртвите ми близки сред безсмислен буламач за позитивното мислене. Платиха ми осем хиляди долара и няколко групи за взаимопомощ на оцелели след травми ме поканиха да говоря пред тях. Летях до Толедо за среща с хора, останали сираци още невръстни, до Тълса за специално събиране на тийнейджъри, чиято майка е убита от бащата. Подписвах книги за дишащи през устата хлапета, които ми задаваха дразнещи въпроси, като например дали майка ми е правела пай. Давах автографи и на прошарени възрастни мъже в нужда, които ме гледаха иззад бифокалните си очила, а дъхът им вонеше на прегоряло кафе и стомашни киселини. Пишех им „Започнете нов ден!“ или „Започва нов ден!“ Какъв късмет, че фамилията ми означава точно това — ден! Хората, които идваха да се срещнат с мен, вината изглеждаха изтощени и отчаяни, стърчаха неуверено край мен на редки групи. Неизменно малобройни. След като разбрах, че за тези неща няма да ми се плаща, отказах да ходя, където и да било. Отзвукът от книгата бездруго вече беше позаглъхнал.
— Струваше ми се, че парите трябва да бъдат повече — промърморих. Наистина ми се искаше книгата да спечели пари — натрапливо, детинско желание, сякаш ако го исках достатъчно силно, щеше да се случи. Трябваше да се случи.
— Знам — каза Джим Джефрис. Нямаше какво да каже по темата шест години по-късно. Мълчаливо ме гледаше как си пия виното. — Обаче в известен смисъл, Либи, така ти се отваря наистина интересен нов житейски етап. Каква искаш да бъдеш като зрял човек?
Личеше си, че се старае да се държи чаровно, но думите му предизвикаха гневен изблик от моя страна. Никаква не исках да бъда, там е работата, мамка му.
— Никакви пари ли не са останали?
Джим Джефрис поклати глава тъжно и се зае да соли току-що поднесената му пържола, а кръвта се бе стекла край нея ярка като напитка на „Куул Рид“.
— Ами нови дарения? Наближава двайсетата годишнина. — Усетих нов пристъп на гняв, задето ме беше принудил да го изрека на глас. Бен се развилня да сее смърт към два часа през нощта на 3 януари 1985 година. Това е печатът, който времето постави на семейната ми трагедия, и ето че аз очаквах настъпването на момента. Кой говори такива неща? Не можеше ли да са останали поне пет хиляди долара?
Той отново поклати глава:
— Няма повече, Либи. Ти си на колко… на трийсет? Жена си. Хората са насочили вниманието си другаде. Искат да помагат на други момиченца, не…
— Не на мен.
— Боя се, че е така.
— Насочили са вниманието си другаде значи? Така ли? — Почувствах се изоставена, както се чувствах като малка, когато някоя леля или братовчедка ме оставяше в дома на друга леля или братовчедка: „Аз приключих, сега ти я вземи за малко“. Новата леля или братовчедка се държеше наистина мило около седмица, много се стараеше с начумереното момиченце, а после… честно казано, обикновено вината беше моя. Наистина, не се правя на жертва. Напръсках дневната на едната с лак за коса и я подпалих. Настойницата ми, леля Даян, сестрата на майка, най-обичната, ме прибираше и отпращаше пет-шест пъти, преди най-накрая завинаги да затвори вратата си за мен. Много лоши неща причиних на тази жена.
— Опасявам се, че винаги има някое ново убийство, Либи — нареждаше Джим Джефрис. — Хората не задържат вниманието си за дълго. Виж само как луднаха по Лизет Стивънс.